Работният манталитет в Германия е кооперативен и ориентиран към решения

Представете се с няколко изречения. В какво се изразява работата ви като ежедневни ангажименти?

Казвам се Радина и съм Regional Communications Manager EMEA в Corning, компания от Fortune 500. Дивизията на компанията, в която работя, произвежда оптични кабели и пълната гама компоненти и продукти, които осигуряват комуникационна инфраструктура и свързаност. За да дам перспектива за мащаба на бизнеса на компанията, ще кажа, че до момента Corning е осигурил огромен дял от инсталираните оптичните кабели – над 8 млрд. километра от глобалната оптична свързаност се реализира с наши кабели. Това е разстояние, което се равнява на 27 пътувания до Слънцето и обратно. А моята работа е да се грижа за комуникациите на Corning в целия регион Европа, Близък Изток и Африка. Нашата дейност не се отнася пряко към крайните клиенти, независимо, че реално всеки е наш потребител. Ние работим в

B2B сегмента и това има своите специфики и предизвикателства за един професионален комуникатор. Много от това, което правим, не може да бъде комуникирано публично, тъй като или е свързано с трети лица (нашите клиенти) и активни проекти, или представлява търговска тайна, или е под интелектуална защита.

Компанията ни влага огромни ресурси в Research, Development & Engineering (RD&E) – над един милиард долара само през 2024 - и имаме над 12 000 активни глобални патента. В тоя смисъл, работата ми е доста особена. Естествената реакция на един комуникатор е да показва добавената стойност, която компанията дава, но в моя случай това няма как да стане лесно и затова търся креативни начини да кажа важното без да нарушавам никое от легалните и конкурентни ограничения на бизнеса. Отделно – комуникираме доста нишово, не към масови медии, а редакционните изисквания на работата с търговски и специализирани медии са различни и също така могат да варират в различните държави. Всеки ден имам между пет и петнадесет различни проекта, които управлявам – някои са малки, други – по-мащабни. Имам вътрешен екип, както и агенция, която ни осигурява директния медиен достъп до различните ключови пазари в региона. Има много съгласуване и координация – както вътрешно, така и външно, което съпровожда всяка наша публична изява. На практика управлявам външните, вътрешните и комуникациите, свръзани с лидерския екип в целия регион. Това може да варира от постове в социални мрежи до публични презентации на огромни индустриални форуми, от статии за вътрешния ни интранет портал до глобални годишни отчети и от локални медийни ангажименти, до глобални информационни поводи или кризисни комуникации. Изобщо не мога да се оплача от липса на интересни проекти. А често и сама си ги създавам. 😊

В коя държава и град живеете в момента и как се озовахте именно там?

Живея в Берлин, Германия. Преместването ми беше резултат от дълго обмислено решение, което да ми позволи да се развивам професионално, от една страна, а от друга, ме „освободи“ от вътрешната емиграция, в която живеех в собствената си държава. Аз съм граждански активист, винаги съм била, близо 30 години посветих активно на това да работя за България, която е съвременна, демократична, подкрепяща, добра за живеене и развитие страна, която гледа към бъдещето и принадлежи на света. От един момент нататък започна да става непосилно да понасям ставащото в страната, въпреки неимоверните усилия на ограничени групи от хора да подобряват средата. Не съм човек, който се примирява. Не участвам в схеми, не приемам отношения и работа, които противоречат на принципите и ценностите ми, отнасям се професионално към своите проекти и изисквам много, знам това. Но аз го изисквам първо от себе си все пак. Както и да е, мисълта ми е, че войнстващата посредственост, невъзможността да се работи почтено и професионално и дори да се живее така, в един момент ме накараха да осъзная, че моята задача в България е приключила и че нямам какво повече да дам. Или че това, което имам да дам, не представлява интерес. Така че просто реших да поема друг път и да видя колко „струвам“ на истински глобално ниво. Оказа се, че „струвам“ и много бързо намерих професионални възможности. Германия не беше естествения ми пръв избор, но така се случи, че Берлин ми предложи много интересна опция – да управлявам комуникационни проекти, финансирани директно от ЕС. Говоря за много големи проекти, някои в над 30 държави и с бюджети в рамките на 6 млн. евро. Това беше година и половина на забележителен работен опит, страхотни кампании, контакти с хора къде ли не и какви ли не. После започнах в Corning и така и до сега.  

Кои бяха най-големите предизвикателства, с които се сблъскахте в началото на престоя си?

Смятам, че това е доста различно за различните хора. Аз съм специфичен случай – имах много силна кариера и, надявам се, уважение в моя бранш, контакти с всякакви хора, което е огромна сила, добре уреден живот и тн. И бях на 43, когато смених държавата. Не са много хората, които правят това. В Берлин познавах двама човека, буквално, и то не много добре. А в България познавах всички, кажи-речи. Не знаех езика, дори не бях идвала в тоя град преди това – първото ми посещение беше за интервю за работата, която започнах. Мисълта ми е, че това е гигантски преход за един човек. Мисля, че най-голямото предизвикателство беше вътрешно – да намеря подходящата ментална настройка, с която да навигирам през всичко това. И това беше тест, със сигурност. Истината е за мен продължава да е, че успехът зависи от теб. Да, има обстоятелства, но ако не намериш вътрешния ресурс да се справиш, независимо дали те са благоприятни или не, рискуваш много. Нали си представяте какво значеше тази промяна за мен. Но я направих да изглежда лесна. Много хора, с които съм говорила, ми го казват. Е, не беше. Но вътре в себе си аз бях решена, че това ще бъде история на успеха. Това беше най-трудното – да създавам тази нагласа и решимост ден след ден, докато е необходимо. Разбира се, получих помощ и подкрепа. Тогавашният ми годеник, вече съпруг, без грам колебание тръгна с мен по тоя път. Двамата човека в Берлин дадоха рамо със съвети и съдействие за администрация, логистика, информация и т.н. и ще съм им завинаги благодарна за това. Намерихме приятели и общност, изградихме връзки. Но това става с времето. В началото идваш с два куфара и нова работа в страна, чиито език не говориш и чиито порядки не познаваш, не знаеш какво да очакваш и имаш ли капацитета, знанията, уменията и качествата да се адаптираш, да си пълноценен и т.н. И на всичкото отгоре оставяш целия си досегашен живот, който си градил откакто те има, оставяш семейството си, приятелите си, всички скъпи неща и хора, всичко, което си бил, за да вървиш по този нов път, за който нямаш гаранции, нито мрежа за подкрепа, нито дори достатъчно информация какво те чака. Не знам дали това е отговорът, който очаквахте, но това е моят отговор.

Как преодоляхте езиковата бариера (ако е имало такава)?

Не съм я преодоляла 😊 Започнах да уча езика, после дойде Ковид и класовете бяха спрени. Отделно, работният ми език е английски, у дома си говорим български, разбира се, а в Берлин човек лесно може да живее и без да знае немски. Съзнавам, че това са оправдания, но се опитвам да обясня защо немският ми е на все още базово ниво. И да, знам, че трябва да променя това. Ще ви кажа, когато стане.

Какви ресурси или мрежи (местни общности, колеги, организации) Ви помогнаха да се адаптирате?

Мисля, че частично отговорих на тоя въпрос. Не съм разчитала на местни общности или колеги, нямах никаква мрежа тук, когато дойдохме. В началото със съвети и административни препоръки помогнаха двамата ни познати в Берлин (не казвам кои са не защото са тайна, а защото не съм ги питала може ли), а после, веднъж като те „види“ системата тук, нещата започват да се подреждат. Разбира се, с времето се появиха страхотни приятели, които са важна част от живота ни тук и с които си помагаме за всякакви неща.

Какви са основните разлики между работната култура в настоящата Ви държава и тази в България?

Ох, това... Не са малко, поне по моите наблюдения. Но може би най-важни за мен са няколко:

-          Разнообразие и мултикултуризъм – тук има хора от цял свят, удивително е какво означава това не само за работната, но и за житейската среда. Много е хубаво. Огромен урок по уважение, зачитане, толерантност, разбиране, мислене как дадено поведение може да бъде „разчетено“ от хора от друга култура и т.н. От друга страна – тази амалгама от хора и качества прави работата много по-успешна и продуктивна – това е огромно богатство от опит, перспективи, начини за решаване на дадени ситуации и тн. Само в моя офис в момента работят хора от над 30 държави – всеки ден научавам нещо ново. И всеки ден потвърждавам нещо, което знам – хората в същността си се стремят към едни и същи неща и само им трябва среда, свободна от предразсъдъци, за да видят, че много си приличат

-          Корпоративност и колаборация – това е някак си неписан постулат при работата тук. Мисли се в посока решения, не кой да посочим с пръст, оказва се подкрепа, говори се и се обсъжда, никой не се налага, независимо дали позицията му го позволява, работи се в екип, не се „крадат“ чужди заслуги и не са омаловажават хората. Уважение и екипност.

-          Няма значение от къде идваш и как изглеждаш – в работна среда има значение с какво допринасяш за работата. Хората могат да бъдат себе си на работа и да не бъдат осъждани за това.

-          Няма важни и маловажни хора в офиса – всеки прави това, което работата му изисква и се стреми да го прави добре. Не защото някой му виси над главата непрестанно и го хока, а защото такава е културата на работа – да не си посредствен. И това с микромениджмънта почти го няма. Но пък хората знаят, че носят отговорност и ако сгрешат, това е на тяхната сметка. Не че някой изрично ще го посочва, то и няма нужда.

-          Спешното не винаги означава бързо. Тук преоткрих това знание – понякога има спешни проблеми, но не скоростта, а качеството на решенията имат приоритет.

Ако трябва да обобщя – работният манталитет тук е друг – много по-включващ, нейерархичен, подкрепящ, кооперативен и ориентиран към решения. И общо-взето, идеята е да не си създаваме излишен стрес и да работим заедно, като всеки допринася според професионалните си задачи и умения. Ясно е, че обобщавам, както и че това са моите наблюдения и че може да има и други перспективи към темата.

Какви ценности и практики на работното място най-много Ви впечатлиха?

Мисля, че отговорих на това в предишния въпрос. За мен е много приятно да работя в no blame culture на разнообразие, уважение, зачитане и меритокрация.

Имало ли е ситуации, в които културните различия са Ви затруднявали?

Да ме затрудняват – не, може би защото и преди да се преместя в Германия имах опит с международни проекти, кампании и колеги, но със сигурност е имало случай, когато не съм била подготвена съм си давала сметка, че може би съм престъпила някакви невидими линии. Хубавото е, че това е двупосочен процес – случва се на мен, случва се и на другите и понеже ние всички знаем това, приемаме, че няма умисъл, усмихваме и се продължаваме. И другия път не правим така.

Иначе се сещам, че и до момента понякога забравям, че в някои части на моя регион уикендът е в петък и събота, а не в събота и неделя. И така отвреме навреме ми се налага да пренасрочвам срещи, които сама съм организирала и да се извинявам на колегите.

Как намирането на работа се различава в настоящата ви държава спрямо Вашата родина?

Е, тук пазарът е много голям, във всеки един момент има буквално десетки, ако не и стотици отворени позиции за всяка професия. Отделно, динамиката е друга – много бизнеси, много разнообразие, много промени и движение. Честно казано, не знам в момента как протича процесът на наемане в България, но тук може да продължи с месеци и да изисква до четири – пет срещи и интервюта. Впечатлението ми е, че тук работодателите не бързат, дори когато бързат. Искам да кажа, че дават предимство при избора не на скоростта, а на това да намерят точния човек. А, още нещо, което не мисля, че съществува в България. Говоря за т.нар. Works Council (на немски Betriebsrat). Той не е задължителен орган и може да съществува във всяка компания, която има поне петима служителя. Служителите на компанията решават дали искат да го има или не, а  ограничаването на това им право е криминално наказуемо. Членовете му са доброволни и се избират от служителите с гласуване за период не по-дълъг от четири години. Членовете на този „Съвет на служителите“ са защитени от уволнение, което е важно, предвид, че ролята на Съвета е да представлява всички служители и да служи като мост между тях и компанията при решаването на спорове, защита на интересите на служителите, спазването на трудовите закони, да адвокатства за по-добри условия на работа, заплащане, стимули и награди и тн. Също така се грижи при възникване на някакви напрежения, или проблеми с културата на работното място, те да бъдат адресирани. Защо това е важно за подбора? Защото този „Съвет на служителите“ всъщност има думата в процеса на подбор и може да не приеме даден кандидат. На практика, дори, ако минете успешно всички интервюта и компанията иска да ви отправи оферта, не може да го направи, преди Съветът също да одобри.

Трябваше ли да преминете през някакви допълнителни квалификационни курсове?

Не, не и като някакво условие, за да работя или да се развивам. Но пък аз съм голям привърженик на ученето през целия живот и сама си организирам и намирам разни обучения. Компанията ми предлага много такива възможности и стига човек да има желание, може да се обучава във всякакви сфери.

Срещали ли сте предразсъдъци или пречки заради чуждия си произход?

Не, не и до този момент.

Какво бихте посъветвали хората, които искат да направят подобна стъпка?

Ох, труден въпрос. Бих казала, че е добре да си дават сметка с какво се захващат. И да не вярват много на чуждите истории – хората са склонни да рационализират личните си преживявания и да ги представят в благоприятен за техния личен психологически наратив вид. Това важи и за моята история, макар че аз съм наясно с този феномен и съзнателно полагам усилия да го избегна и разказът ми да е обективен. Също бих ги посъветвала да проучат добре държавата, да преценят готови ли са наистина за такава стъпка и да се настроят психически за всичко, което е свързано с нея. Ако тръгнат с нагласата, че сменят само географията, но всичко друго ще е постарому, това не е добро начало. Подобна промяна е много по-комплексна, отколкото може да изглежда и изисква определена настройка, според която може да се наложи да забравите досегашните си практики и да правите нещата по различен начин. Изисква се някак си да спрете да мислите себе си в категориите, в които сте се мислели цял живот и да започнете да се мислите през новата си среда и държава. Не ви препоръчвам да останете в разкрачено положение между преди и сега, ще трябва много решително да се оттласнете, мисловно и психологически, от миналото и да се фокусирате в сегашния момент и бъдещата си проекция. Това изобщо не значи да скъсате с миналото си, или да го пренебрегвате, но значи да го ползвате като стъпало, за да продължите и да не се вкопчвате в него. Просто трябва да интернализирате това, което е вашата нова реалност и да работите с ясното разбиране, че е това. И другото е да не мислите, че някой ви е длъжен. Хората, обикновено, ще ви помагат, стига да не се държите така, сякаш това е даденост или тяхно задължение. Новата ви държава със сигурност ще има и системи и институции, които да ви напътстват, но е ваша работа да ги намерите и ползвате.

И не на последно място – единственият сигурен начин да се провалите, е да не опитате изобщо. Това казвах на студентите си, това казвам и на приятели, които се колебаят. И на себе си го казвам, когато се налага.

Дано този отговор да е полезен. Принципно съм готова да говоря с всеки, които обмисля подобна стъпка и да споделя опит. Вече неведнъж съм го правила и ще продължавам да го правя, защото това са неща, които не ги пише никъде, а и често хората, минали по тоя път, не искат да ги споделят.

Ако можехте да се върнете назад, бихте ли избрали същия път?

Да, бих. Нищо не съм получила наготово, нито постигнала лесно, работила съм здраво за всяка малка или голяма победа, учила съм се от загубите и от грешките и ще продължавам да го правя. Както е казал Нелсън Мандела  “I never lose. I either win or learn.”

В същото време знам, че съм привилигирована да работя това, което искам, да имам избор, права, свобода, хоризонти, възможности, достъп до знания, медицина, образование, култура, пътешествия и всички прекрасни неща, които светът може да предложи. Не за всички хора е така.

Какво най-много Ви липсва от родината в професионален и личен план?

В личен – мама и приятелите, и близките ми. В професионален – онова ядро от хора, с които работихме години наред за развитието и престижа на професията ни, например в БДВО. Липсват ми и някои от нещата, които съм имала възможност да направя за първи път. Огромно богатство е да имаш професионалната възможност да си пионер в нещо, да прокараш път и да отвориш врата.

Обмисляли ли сте връщане обратно и при какви условия бихте го направили?

Не, не съм. На този етап от живота си не виждам разумни основания да мисля в подобна посока. Моята връзка с родината си остава силна, но установих, че се разбираме много по-добре, когато само й гостувам, но не живея за постоянно в нея.

Какво мислите за парите? Какво е тяхното влияние върху живота Ви? Какъв е Вашият съвет към хората, които често си задават въпроси, свързани с парите и колко достатъчни са те?

Не мисля особено за тях, или поне не в тоя смисъл. За мен парите не са и няма да бъдат цел. Пределно ясно е, че осигуряват възможности. Но моето разбиране е, че ако човек знае какво прави и дава най-доброто от себе си, парите идват като следствие. Отдавна не работя само за пари. Ако изобщо някога съм го правила, всъщност. Някой може да си каже, че ми е лесно да говоря така, защото не съм притеснена финансово. И да, и не. Не съм притеснена финансово, именно защото живея според това, което казах  - горе-долу знам какво правя и непрекъснато се предизвиквам да го правя добре. И не, защото нито съм расла със сребърна лъжичка в устата, нито пък смятам това положение за даденост. Започнах да работя още в университета, не защото се е налагало (родителите ми бяха зад гърба ми), а защото исках. От тогава до сега съм посветила сумарно години в работа за каузи, благотворителност, или проекти, зад които не стои заплащане и продължавам да го правя.  Мисълта ми е, че материалната демонстрация на успех никога не ме е вълнувала. Просто за мен са важни други неща. Да мога да ида на концерт на любим изпълнител, независимо от цената на билета, да мога да пътувам, да мога да откривателствам във всеки смисъл на думата, да мога да имам достъп до добро здравеопазване, образование и подобни, да мога да подкрепям родителите си при нужда, че знаете как е с пенсиите в България, да мога да си позволя време за нещата и хората, които харесвам и тн. Та, ето така разбирам аз парите – като средство да правя това и да имам време за важните за мен неща. Колко са достатъчни не знам. Зависи от човека. Ако ви е важно да си купувате чанти и дрехи от дизайнери за десетки хиляди – значи толкова ви трябват. Ако ви е важно децата ви да получат първокласно образование в Ivy лигата, значи това трябва да имате предвид. Ако искате спокоен, семпъл живот с простички неща, толкова и ще ви трябва. Единствено мога да кажа, че мярката е тази, която ви дава комфорт и спокойствие на вас. Знам, че изкарването на пари не е лесно и често е функция на много фактори, които никой от нас не контролира. Но поне си мисля, че е редно човек да направи нужното да обърне тези фактори, които контролира в своя полза и така да си осигури по-добри възможности. Ако утре остана без работа, защото застраховани няма, и никой няма нужда от моята експертиза, ще сменя заниманието. И мога да кажа, че дори и да продавам зарзават на пазара, ще направя необходимото да съм най-компетентният, подготвен и приятен продавач на зарзават. Това е моят подход към изкарването на пари.