Трябва да разберете "кой държи вашите пари" и да ги привлечете

Представете се с няколко изречения. В какво се изразява работата ви като ежедневни ангажименти?

Здравейте на читателите на рубриката „Българите в чужбина“! Казвам се Катерина Върбанчовска и съм основател и управител на компания Грант Кардон ЦИЕ в България, а също и LearnOcto в Чехия. Двете компании са основни представители на Грант Кардон за държави от Централна и Източна Европа и са насочени към търговски обучения на основата на Университета на Кардон. Втората линия на дейност е издателството на книги, включително поредицата на Грант Кардон и много заглавия, които да са в помощ на читателите за развитие на продажбите и бизнеса им, за самоусъвършенстване, мотивация, както частично и други жанрове.

В коя държава и град живеете в момента и как се озовахте именно там?

В момента живея със съпруга си в Пуне, Индия, откъдето продължавам да работя по проектите, с които съм ангажирана в Европа. За мой късмет, това е нещо, което развитието на онлайн средата и адаптацията на бизнеса към новите реалности на комуникация, позволява. В Индия ни отведе Шкода – компанията, в която работи съпругът ми, във връзка с развитието на нови проекти на индийския пазар. За мен това е второ преместване като експат в чужбина. Първото беше, още докато работех в Нестле, когато поех позицията на бизнес мениджър за Чехия и Словакия за отдела по детско хранене. Този 3-годишен проект реално се превърна в 13-годишен етап от живота ми в тази централно-европейска държава.

Кои бяха най-големите предизвикателства, с които се сблъскахте в началото на престоя си в Чехия?

Лично за мен, предизвикателствата бяха най-вече от страна на екипа, с който работех. Идвайки от България в една идея по-развита страна, определено не очаквах проблемите, с които се сблъсках на работното място. Бидейки част от различни страхотни сплотени екипи в България, работейки с инициативни хора, които могат да поемат отговорност и се стремят към най-добри резултати, готови да се развиват и усъвършенстват, да видя съвсем различна среда в Чехия, беше лек шок за мен. Културата в екипа беше помрачена от междуличностни проблеми, цареше нагласата „ти си шефът, ти реши, това не е моя работа“, усещаше се разделение между словашкия и чешкия екип. Смятам, че тези неща са доста регресивни за един „уж по-развит бизнес“.

От по-лично естество, трябваше да приема, че тук няма да намеря емоционалността във взаимоотношенията, която можете да изградите в България с колеги. А това идва от две посоки: за повечето хора, създаването на приятелства на работа не е от значение тук; а за тези, за които е, чужденецът трудно се допуска близко или отнема много повече време. Ние сме далеч по-отворени към чужденци, нови хора, нови колеги.

Как преодоляхте езиковата бариера (ако е имало такава)?

В международни компании като Нестле рядко се говори за езикова бариера, поне не на работно ниво, тъй като английският често е основен език на комуникация, възприет заради наличието на експати в почти всяка държава, както и общите регионални или международни клъстери, в които са обединени бизнесите и пазарите. И макар не за всяка позиция английският да е необходим, чешкият и словашкият език са доста близки до българския и с малко първоначално обучение човек лесно може да започне да разбира на основно ниво. С тази нагласа често оставях срещи в екипа ни да се водят на чешки/словашки, за да могат колегите ми да се изразяват и разбират по-лесно за самите тях. Ако аз имах нужда от уточнение, предпочитах някой да преведе на мен.

Извън работата, мога да кажа, че в малкото случаи в началото, когато ни се е налагало да общуваме в болница или полиция, английският винаги е бил достатъчен.

На по-късен етап, когато основах собствена компания и кръгът от контакти и институции, с които трябваше да общувам се разшири, чешкият вече бе нужен на много повече места. Но към този момент аз самата бях напреднала с езика.

Какви ресурси или мрежи (местни общности, колеги, организации) ви помогнаха да се адаптирате?

За да се адаптира на ново място, човек първо трябва да е отворен за нови порядки, културни различия и желание за запознанства. В моя случай колегите бяха тези, на които разчитах първоначално за адаптацията ми в Чехия. Но тъй като при преместването си от България с мен бяха и двете ми деца, се оказа, че училището им изигра ключова роля за приобщаването на семейството ми в социално отношение. Мога само да приветствам подхода на тази институция, който беше изключително различен от други учебни заведения, които децата ми са посещавали. Училището имаше доста силно развит процес за включването на новодошлите възпитаници в обществения живот, за социализирането им в новата среда, както и на техните родителите. От цял куп извънучилищни активности за учениците, до дни на международната кухня (това автоматично обединяваше хора от едни и същи държави); от футболни турнири на учители и бащи, до редовни срещи за закуска за майките. И точно тук намерихме хора, които станаха част от най-близката ни мрежа от приятели и са такива и до днес, и интересното е – всички те са българи.

Какви са основните разлики между работната култура в Чехия и тази в България?

Нека започна с работното време 😊 Ако в България някой започне работа в 8:00 сутринта, често смятаме, че това е доста рано. В центъра на София улиците в 8:30 са все още пусти. В Чехия е съвсем нормално да сте в офиса от 7:00-7:30 сутринта. В 6:30 понякога няма място да седнете в метрото. За сметка на това, в 16:30 вече може да сте със семейството си – на колела, в двора, в парка.

И в тази връзка, чехите са доста по-стриктни към баланса между работния и личния живот. Това се отразява и на продуктивността в рамките на работното време, през което те се стремят да се фокусират максимално върху задачите и проектите, отколкото върху „развитието на социални връзки“.

Друго, което може да ви направи впечатление в професионалния живот тук, е изказът и начинът на комуникация, които са доста по-директни от това, с което сме свикнали в България. В началото често го отдавах на това, че в комуникацията с мен се използваше английски и оттам си обяснявах по-сухия, граничещ с грубоватост тон в писма, например. Но по-късно разбрах, че макар и чуждият език да играе някаква роля, в основата е просто директният изказ тук. А в това число идва и начинът на споделяне на обратна връзка.

Какви ценности и практики на работното място най-много ви впечатлиха?

В чешката бизнес среда (поне от по-източна и по-южна гледна точка) определено се усеща по-високо ниво на доверие в бизнеса. И тук говоря за отношения между бизнес партньори и спазване на договорни взаимоотношения. Навсякъде може да ви излъжат, забавят и така нататък. Но тук цялостно смятам, че предприемачите са по-отговорни в това отношение. Често ми се е случвало договори с различни компании да се четат до последната буква и ако някоя клауза не може да бъде изпълнена, изискват да бъде променена. За разлика от тях, отношението в държави от Югоизточна Европа е доста „по-гъвкаво“. Макар да са наясно, че ще бъдат в нарушение на клауза, си казват – „е, то пък кой ли ще разбере“, или „то пък, кой ли ще гледа това“, или пък „ако стигнем до там, ще се разберем.“  

Като цяло по отношение на качеството на работа и детайлите в техническо отношение, чехите са подобни на германците, например. Що се отнася до услуги, когато свикнете с това, преместването ви в Индия (както в нашия случай) отваря нови хоризонти за първоначален шок по отношение на качеството на изпълнение. 😊 Но точно обратно изглежда обаче обслужването в ресторанти, таксита, хотели.

От друга страна, това, което лично на мен в повечето случаи ми е правило впечатление е далеч по-приветливото и човешко отношение, когато се сблъскате с полиция или болница в сравнение с България. Никой не ви третира като „зависим“ или „долупоставен“ от служебната си позиция, овластяваща го да взема решения по отношение на вас. Винаги има изключения, но за мен положителните примери са много повече от отрицателните тук.

Имало ли е ситуации, в които културните различия са Ви затруднявали?

Не мога да говоря за нещо особено затрудняващо от гледна точка на културни различия. Но две неща ми хрумват, когато говорим за различия и които забелязах в работата си в Чехия. Хора, които са били в Чехия и Словакия, вероятно са забелязали различия дори между тези две държави, които често се приемат за едно цяло. Но и тук ще усетите по-топлото и приятелско отношение на словаците, спрямо това от страна на чехите. То се проявяваше и на ниво екип, с който работех. В социално отношение сме по-близки до словаци, отколкото до чехи.

Второто нещо, което понякога можем да оценим положително, друг път – не чак толкова, е гъвкавостта. Нещо, което засегнах в предишния въпрос. В България имаме по-голяма склонност да търсим решения, гъвкави подходи, когато е нужно. За чехите нещата са по-праволинейни. И когато казвам, че не винаги това е позитив – ще ви дам и пример с Индия. Ако ние сме гъвкави, то индийците са едно ниво над нас. Но какво означава това – ако нещо трябва да се случи, но няма ясна процедура и съответно има препятствия, индиецът ще търси начини да го изпълни поне частично, доколкото той вярва, че това е задоволително, макар и за сметка на хаос, който може да предизвика. В Чехия, ако нещо излезе извън рамките на процеса, по-скоро ще чуете, че няма да стане и толкова. Ще стане, когато може и когато условията позволяват очаквания резултат. Но поне ще знаете какво да очаквате. В Индия – просто стоите в неведение, докато не видите резултата, добър или не чак толкова добър, или просто никакъв.

И когато говорим за култура, бих искала да отбележа нещо. Всеки индивид е различен. И когато рабо­тите с хора от други култури, не бива да правите пред­положения за индивидуалните характеристики на база на това, откъде произхожда даден човек. Но това не означава, че не е важно да научите културния контекст. На всеки, на когото предстои подобна стъпка – било то живот в чужбина или работа с чужди колеги, препоръчвам горещо книгата „Културната карта“ на Ерин Майер.

Как намирането на работа се различава в настоящата ви държава спрямо Вашата родина?

Относно разликите в намиране на работа, мисля, че има два основни фактора, които могат да окажат влияние. По-вероятно е в родината си да имате по-добре развита мрежа от познати и професионални кръгове, което винаги би било предимство. И вторият фактор е владеенето на местния език на майчино ниво. Това е почти винаги изискване и очакване, когато търсите работа в дадена държава. То рядко е фактор, когато ви изпратят по линия на компанията, в която работите, но когато търсите работа сами, в повечето случай то е крайъгълен камък, в който може да се препънете.

Трябваше ли да преминете през някакви допълнителни квалификационни курсове?

Не, не ми се е налагало. Когато съм избирала да се усъвършенствам в някоя област, е било предимно мое лично решение, но не конкретно заради работата ми в чуждата държава.

Срещали ли сте предразсъдъци или пречки заради чуждия си произход?

Лично за мен, това е едно от нещата, които смятам по-скоро за психологически въпрос. Ако живеете с идеята, че някой ще ви третира неблагоприятно заради произхода ви, то най-вероятно ще виждате във всяко действие, насочено към вас, точно това. Ако не мислите и не вярвате, че хората имат причина да виждат във вас нещо по-различно на базата на това, че идвате от друга държава (източна или западна), просто подобни предразсъдъци не съществуват във вашето пространство. Да, със сигурност, когато споменете, че сте от България, има хора, за които подсъзнателно това може да извика определена негативна представа, но вие не бива да подхранвате тази представа със собствените си мисли. Вие сте вие, вие сте вашият личен бранд, вие сте това, което допринасяте като индивидуални ценности и като личност, а не това, което някой някъде е допринесъл с липсата на такива.

И ако някой на запад от нас, като чехите например, живеят с представата, че по някакъв начин стоят по-високо генерално от по-източните народи, заради по-развитата икономика, те се заблуждават. Както споменах в Чехия се запознахме с много българи-експати, които бяха изпратени тук на ръководни позиции в най-различни компании, което е доказателство, че капацитетът на българите е достатъчно висок, за да не позволяваме и да не приемаме ничии предразсъдъци да засенчват самоувереността ни. Никога не оправдавайте нечие неблагоприятно отношение към вас с предразсъдък. Това може само да ви „смали“ ненужно. А може дори да ви заслепи, като не погледнете обективно на възможни области за развитие за самите вас, прехвърляйки всичко върху „предразсъдъка“.

Какво бихте посъветвали хората, които искат да направят подобна стъпка?

Ако човек иска да се развива, трябва да излезе от познатата среда, да се сблъска с различия, за да разбере, че те са част от света и съществуването ни, и че всяка култура има своите плюсове и минуси. И не можем да имаме ограничено мислене за това, какво се случва у нас или по света. А също ще сме много по-толерантни към различията, които ако се научим да уважаваме, мирогледът ни може само да се разшири. Ще сме по-толерантни и към начина, по който гледаме на различни решения. Често имаме склонност да гледаме черно-бяло – ако моето е вярно, то чуждото е грешно. Но светът е много по-комплексен и животът е вечно учение. А понякога може пък да ви изненада колко близки нрави и обичаи ще срещнете до българските, дори в толкова далечна страна като Индия, например.

По подобен начин училището на децата ми, пълно с деца на експати от най-различни държави, научи и тях да приемат различията толерантно, а не да ги сочат с пръст. Което вярвам и на тях ще помогне за в бъдеще да не влизат в кръга на предразсъдъците към никого, с когото ги срещне животът.

Ако можехте да се върнете назад, бихте ли избрали същия път?

Пътят – да, дали бих направила някои неща по пътя по различен начин – със сигурност, но не бих сменила пътя. Макар че, кой знае – вероятно друго решение в даден момент щеше да ме отнесе в съвсем различна посока от днешната. За добро или за зло.

Какво най-много Ви липсва от родината в професионален и личен план?

Тъй като все още работя, макар и виртуално, с България, усещането за професионална връзка не е съвсем изгубено. Но определено директният и по-близък контакт с хората е нещо, което онлайн средата не може да замени. По същия начин нищо не може да замени усещането във въздуха, във вас самите, когато стъпите на родна почва. За щастие, днес разполагаме с всички възможни апликации за постоянна и редовна връзка с приятели и семейство, което ни дава усещането, че сме съвсем близо, на една ръка разстояние. А е особено интересно и колко субективна е представата за дом и разстояние. Докато бях в България и живеех в София, всяко завръщане във Враца, откъдето съм родом, носеше усещането „у дома съм“. По-късно, когато се прибирахме от Прага, за това усещане беше нужно само да стъпим в България. Днес от перспективата на Индия, чувството „у дома съм“ идва със завръщането ни в Европа.

Обмисляли ли сте връщане обратно и при какви условия бихте го направили?

Това ще оставя на живота и съдбата да реши 😊 Всичко ще се развие според възможностите, които животът ми предостави. България винаги ще е домът, в който намирам подкрепа и опора. Хубаво е човек да има място, където да знае, че винаги може да се завърне – било само, за да набере нови сили, или пък завинаги. Но в момента не търся конкретни условия за завръщане. Работата ми там, а също и семейството ми, ме държат свързана, което е най-важно за мен на този етап.

Какво мислите за парите? Какво е тяхното влияние върху живота Ви? Какъв е Вашият съвет към хората, които често си задават въпроси, свързани с парите и колко достатъчни са те?

Мисля, че до голяма степен, когато мислим и говорим за пари, подсъзнателно противопоставяме концепцията за парите срещу концепции като щастие, семейство, деца. И оттук често идва и погрешното възприятие, че парите са нещо лошо и ако имаме много пари, много вероятно нямаме пълноценен социален или семеен живот. А това далеч не бива да е така.

Лично аз предпочитам да ги имам, и по-добре повече, отколкото по-малко. Ако някой събира пари, просто за да им води статистика или да ги използва като израз на удовлетворение от това, че е бил успешен в кариерата си, без да има идея как да ги върне обратно в икономиката в полза на обществото, то от това няма смисъл. Парите не бива да са самоцел. Но не виждам и смисъл в това да не си сигурен дали ще можеш да си платиш сметката за ремонта на колата, която ненадейно се е повредила, или дали ще можеш да осигуриш на семейството си хубава почивка на морето или на ски.

Не виждам кой печели нещо от това. Защо да не се стремим да осигурим най-доброто училище, здравно обслужване, кръгозор за себе си и децата си? Или защо да не се стремим да сме успешни и да имаме възможност да инвестираме, от което обществото може само да спечели, осигурявайки работни места, иновативни продукти, по-лесен живот? Парите до голяма степен определят ножицата на избори в живота ни. Парите са израз на труда ни, на продуктивността ни. И те трябва да бъдат осмислени. И стремейки се към по-висша цел, която да можем да постигнем с тях, мисля, че малко ще са хората, които няма да минат през етапа на удовлетворението от възможността за материални придобивки. Въпросът е дали ще надмогнем това ниво (на алчност за материалното) или то ще е крайният резултат.

Парите трябва да улесняват живота ни. Ако ги нямаме, за да си купим услуги или продукти – трябва да свършим или да си произведем всичко сами, а това доста често е неефективно инвестиране на времето ни (и понякога невъзможно). Или пък да се лишим от неща, които биха ни накарали да се чувстваме по-добре, по-знаещи, по-пълноценни и фокусирани не върху дребни битови проблеми, а върху съзидание.

В Индия, например, хората изначално вярват, че парите трябва да отиват в обращение. Те са много по-склонни да ги споделят с някой, от когото да купят нещо или да им свърши услуга, отколкото да ги задържат, независимо дали са повече или по-малко.

А за тези, които не живеят с вътрешен проблем спрямо парите и за които „достатъчно“ не е оправдание да спрат да творят и да създават стойност в живота, както и да търсят още повече възможности да направят живота на близките и хората около себе си по-добър, изчистете съзнанието си от идеята за ограниченост на парите. Когато са в обращение, парите не са ограничени. Просто трябва да разберете „кой държи вашите пари“, както казва Грант Кардон и да намерите начин да ги привлечете.