„Взимането на сериозно“ убива възможността за нов, свеж поглед

Представете се с няколко думи..

Здравейте. Казвам се Станислава, но всички ме наричат Стаси. Основател на Mindfulness Bulgaria – първата организация у нас, която представи научно изследваната програма MBSR (Mindfulness-Based Stress Reduction), създадена от проф. Джон Кабат-Зинн. Аз съм психолог с международна практика, обучавана и сертифицирана във Великобритания и Белгия, с над 15 години опит в сферата на менталното здраве, обучението на възрастни и културната адаптация. Създадох Mindfulness Bulgaria, за да върна у дома едно ценно умение – това да присъстваме напълно в собствения си живот, с осъзнатост и мекота. Майндфулнес е мост между древната мъдрост и съвременната наука – и точно така я преподавам: без излишен мистицизъм, но с дълбочина, сърце и ефект. Работя както с компании и организации, така и с индивидуални клиенти, включително възрастни хора, жени в период на менопауза, международни студенти, бежанци и хора, които имат нужда от психологическа подкрепа.

Как бихте описали своята кариера с няколко думи?

Пътуване  за намиране на истината, чиято начална „гара“ бяха изкуството,  театъра, и детското образование, с начална посока към търсене и разбиране на другите – други национални култури и общества, през бизнеси, организации, екипи от близо и далеч, и сега започва да намалява скорост и съзерцателно да се връща към вътрешното, към същността ни, която е общочовешка.

Изграждане на мостове, между всичко и всички, понякога дори невъзможни мостове. 😊

Кой беше най-важният избор, който оформи пътя Ви?

Важните избори винаги са присъствали в живота ми най-често във формата на решение да приключа със стария начин на живот и да отворя ума си за нещо ново. Защото преди човек да вземе решение за действие, той/тя трябва първо да почувства необходимостта от промяна. Един от важните избори, който обърна пътя ми на 90 градуса, ако не и на 120, (няма да кажа 180) 😊, е изборът ми да кандидатствам да работя в екипа от българи, които навремето Корпусът на Мира на САЩ набираше в България. За няма и месец, минах през обстоен подбор, продължил седмица. Тогава не знаехме какво е assessment center, но беше точно това. Първо имахме интервю, а след него – 7 дни от сутрин до вечер в режим на уъркшоп, в който поведението на всеки беше оценявано. След този много интересен подбор, останахме на половина – малка група от 8 души. След това минахме още седмица тренинг за това как да бъдем в подкрепа на доброволците от Корпуса на Мира, как да ги обучаваме на български език, как да им даваме информация за българската култура, за различията помежду ни. Научихме историята на Корпуса на Мира от основаването му през 1961г от Джон Ф Кенеди и за проектите, по които доброволците, (всички американски граждани, с образование - завършили университети/колежи, с опит в областите на бизнеса, на екологията, или на преподаването на английски език в училище) щяха да работят в България. Работих към Корпуса на Мира от 1996 до 2000. През тези години натрупах невероятно knowhow за това как се ръководи голяма организация, как се търси, взима и дава обратна връзка, какво значи добро управление на екипите, какво значи всъщност добър и синхронизиран екип, как да обучаваме възрастни хора, така че това обучение да доведе до желаната промяна в поведението им – т.е. до същинско учене, как да се съобразяваме с личностните им характеристики, мотивация, начини на общуване, и стилове на учене; Отделно там усвоих и огромното богатство на науката за междукултурните различия и как те се отразяват на живота на хората, а и за това как тези различия биха довели до конфликти, които нито едната, нито другата страна не осъзнава като причина за конфликта. Обучиха ме и квалифицираха ме да водя обучения в сферата на междукултурните различия, конфликти, приспособяване към чужда култура и справяне с културен шок. Всичко това представено чрез практически умения, които ми останаха за цял живот! Свободно бих казала, че ‚школата‘ на Корпуса на Мира беше като 2 магистърски степени от престижен университет!

Какво бихте искали да знаете в началото на кариерата си, но никой не Ви каза?

Всичко. От сегашната си „камбанария“ бих искала тогава да бъда запасена с всички знания, които имам сега, за да мога да ги прилагам още от тогава 😊  Но в началото, след университета, човек си мисли обикновено, че е готов и знае всичко. Това е нужно, за да започне. Да има хъс, да има и достатъчно увереност. С времето започва да разбира, че всъщност започва да ‚знае‘ все по-малко, и по-малко. И това пак е добре.

Не само съвет бих искала да получа – като знание – но и някой да ми беше помогнал тогава да усвоя качеството да не се взимам толкова „на сериозно“, да не взимам и другите така, нито работата. Разбира се, че всичко е важно, особено нещата да се работят качествено, с усърдие, и мисъл. С критична мисъл. Но „взимането на сериозно“ убива възможността за нов, свеж поглед, за лекота и дори веселие, смях, от който всички така се нуждаем напоследък. Сигурно сте наблюдавали как в киното хората работят здравата, но и се забавляват здравата. Или как музикантите създават нов албум и записват песни. Пак така. Без излишна натруфеност, с много автентичност, свобода на изразяване, спонтанност. Ще си позволя да цитирам тук Т.С.Елиът: „Къде е мъдростта, която изгубихме в познанието? Къде е познанието, което изгубихме в информацията? „ Да се завърнем и потопим в мъдростта, отвъд информацията или познанието.

Как човек може да разбере коя професия е подходяща за него?

Kато че ли нямам отговор на този въпрос. Хората разбират по много начини коя дреха е подходяща за тях, кой партньор ще бъде за „цял живот“, какви храни ги правят по-здрави…Няма като че ли еднозначен отговор за професията. Някога се случва така, че човек гради професията си по своя „мярка“, или дори създава напълно нова професия. Друг път, човек се готви с желание за някаква професия, учи с години, после получава това дълго мечтано място в дадена фирма, компания, организация и…месеци след това… напуска, сменя професията си и никога повече не се връща към старата. Хора – различни, избори – безброй. Но, за да отговоря, все пак: нужно е човек да опита да прави някои от задачите, характерни за тази професия, за да я опознае, разбере, и да прецени има ли качествата и уменията, необходими за тази професия, с всичките й ползи и отрицателни аспекти, има ли вътрешната мотивация да прави дейностите, които характеризират дадената професия, да проумее контекста на професионалните ангажименти, в дадената страна, организация и екип. За да не празнословя, ето примери от всичките ми мисли до тук:

-          Може да създадеш съвсем нова професия – и тогава ще си неповторим и единствен и ще я правиш най-добре от останалите милиарди на планетата: като японеца Шоджи Маримото от Токио, който бива наеман от различни хора, да бъде до тях, да присъства, там, където са те, за известно време, докато те правят различни неща – работят, карат колело, спят в съседната стая, копаят в градината си. А Шоджи само присъства, слуша ги, и не прави нищо друго. Неговата професия е на нищо не правещ. И той я създава не от мързел, а за да помогне на хората да осмислят действията си, да им бъде един вид огледало, човешко присъствие, което не ги осъжда, а наистина е там и ги чува.

-          Мой приятел -  будно, образовано момче - влезе в „клишето“ – под натиска на родителите си започна да учи в бизнес университет, за уж „престижна диплома“. Харесваше му, отиваше му дори. Стана бизнесмен, после и партньор в една голяма компания, и постепенно осъзна, че тази негова професия не е „неговото нещо“, че въпреки добрите „пари“, има нужда от „повече въздух“. Промени си професията и стана изследовател на птиците в един резерват.

-          От 25 години поне, всички по-мечтателни и артистични деца се стремят от ранна възраст да влязат в шоубизнеса и кино индустрията. В начлото на 2000‘те хиляди деца се стичаха в Лондон на кастингите за филмите с марка „Хари Потър“. Някои извадиха голям късмет и бяха избрани. Други, с родители с повече пари и амбиции, продължиха да се борят за място под горещото слънце на Холивуд, но много от тях проумяха с годините, че е по-вероятно да спечелят от тотото милион долара, отколкото да станат известни в киното. Въпреки това, тези, които наистина обичаха това неблагодарно и много, много трудно изкуство -  киното, решени да свържат живота си с него, не забелязват непростимата конкуренция, вървят напред, създават си свои проекти, и въпреки че не могат да се изхранват с кино, правят това, което обичат, поне 30% от времето си. Такава е една моя позната от Острова. Денем работи като част от екипа на Бърза Помощ, през цялото останало време е оператор с камера и осветител на малки филмови проекти.

И така, накратко: когато човек търси, знае, мечтае, има волята, постоянството, и търпението да пробва на практика различни неща, когато има смелостта да живее, рано или късно намира „подходящата“ професия, или занимание, (в днешната Gig Economy вече никой не прави само по едно нещо, и всеки има поне по две професии).

Кои умения според Вас ще бъдат ключови през следващите 10 години?

При така създадените политически, икономически и технологични промени, мисля, че основно умение ще бъде това за критично мислене и възможност да разпознаеш реалността от измислицата, да направиш връзките между различните факти и да ги интегрираш в история, в мисъл;

Всичко, свързано с AI и Big Data, както и осигуряването на киберсигурността.

Друго умение ще бъде това да се мисли стратегически, с цялостен поглед върху много системи едновременно, да се знаят начини на създаването на стратегии – чрез използването на методи на story telling, футуристка, анализ на данни и прогнозиране, на мисленето в стил дизайн, Design Thinking, и на подхода за вътрешно себеусъвършенстване, (perfecting the Inner Game); С една дума – умението да правиш бързи заключения за цялостния контекст, да намираш връзките между много различни неща и събития, да ги обединяваш по нов начин, и да създаваш новости – творческото или креативното мислене.

Група от умения ще са т.нар. човешки умения – за намирането, назоваването и работата с емоциите, за емпатия, за осъзнатост и добронамереност в отношенията с другите, за редица отношения, (attitudes),  с които все още много организации не могат да се похвалят, че лидерите им притежават: осъзнатост и приобщаване, етичност и уважение към достойнството на всеки, умения за създаването на атмосфера, в която всеки би могъл да се чувства добре, ценЕн и цЕнен, да бъде себе си. Емоционалната интелигентност.

Каква е най-голямата грешка, която сте допуснали в кариерата си, и какво научихте от нея?

Пътят на всеки – житейски и кариерен – е изпълнен  с върхове и спадове. Спадовете понякога изглеждат като грешки, като стоене на едно място, като ре-старт, или дори понякога като провал. И, разбира се, една от грешките, които допуснах, беше, че тъй като съм добра в работата си, навсякъде по света, ще ме приемат като професионалист. Е, още при първата ми работа извън България разбрах, че всички, независимо от националността си, организацията, културата си, дори интелекта си, първо те възприемат като човек, обикновено носейки и властта от ‚позицията‘ в момента, прилагайки ти всички възможни етикети и стереотипи, осъзнавайки каква е националността ти. Ако в повечето култури и страни хората, когато са наети на работа, трябва да се доказват, че са подходящи за позицията, на която са били избрани , поне р продължение на 6 месеца, (докато трае пробния им период), в България това сякаш е по-различно. Нает ли е даден специалист на работа, те вече стават част от екипа и биват приети наедно с другите. Така беше поне при мен, когато ме наеха да ръководя Обучение и развитие и вътрешна комуникация в Глобул навремето, още през 2001ва, втората им година като втория в страната доставчик на мобилни телефонни услуги. След 8 прекрасни години в Глобул, където спечелих уважението на всички колеги, във всички отдели, след като изградих екип от 10 души, напуснах България, за да последвам съпруга си, британец, който беше поел длъжност тогава в Брюксел. Познавах колеги, работещи в Брюксел, които говореха за работни места, където бих могла да кандидатствам. И като се преместихме, (аз бях и с 4-месечнта ни дъщеря и с голямата й сестра на 6), се започна дългия процес на доказване кой си, колко струваш, на борба със стереотипите за българка от HR и бизнес консултантските среди, на непрекъснато търсене на „твоето място“ и на „твоето племе“ под чуждото слънце. За някои професии, (финанси, търговия, инженерство и, разбира се, IT) преходът за българи търсещи добра позиция някъде в Западна Европа, е по-плавен, без големи сътресения. В моята професия, която е в човешкия сектор в организациите, в организационната психология, предпочитани биваха, разбира се, местни специалисти, и много рядко чужденци. Тъй че, от страна на кариерния ми път, отиването на Запад бе забавяне, дори връщане на изходна позиция, бих казала, а и почти ре-старт на кариерния ми път. Не съжалявам, защото този голям завой ме доведе до мястото и момента, в който съм сега. И бих казала, че с това, което правя сега, се чувствам „у дома си“. Ако трябва да дам съвет на някой млад специалист на 30, който много иска да „опита“ живота в друга страна, защото си мисли, че там ще е „по-добре“ – бих казала, ( и това е моят собствен урок) – човек трябва да премери всичките позитиви и възможни рискове и негативи и да гледа на големите промени в кариерата си не само като финансовите постижения, (каква заплата или осигуровки би получил), а да осъзнае, че всяко местене „в чужбина“ е много повече от това да си намериш работа, жилище и да хванеш самолета за някъде: то е истински ре-старт на целия ти живот, такъв, какъвто го познаваш.

Как да разпознаем токсична работна среда и кога е време да си тръгнем?

Имам кратък отговор, а имам и по-дълъг. Краткият отговор: ако стресът в работата ви е повече от удовлетворението от вършенето й с хората, които са около вас, екипа и шефовете ви, и от финансовата сигурност, която тя ви дава, напуснете. Изборът между финансова сигурност и здраве не е никак лесен, и в един момент всички сме попадали в този капан. Но може би е добре да не чакаме да се разболеем сериозно, само защото поставяме на пиедестал финансовата си сигурност.

Да, така правят всички. Демонстрираме престиж, успешна кариера, всичко това, на което парите и материалните придобивки са символ. Кога, това, което имаме ще е достатъчно, за да сме хем здрави, хем да поддържаме равновесието между материалния свят, в който живеем, и не-материалните ни нужди, (от спокойствие, от радостта от обикновения живот, почивката, от време за разходки в природата).

И сега по-дългият разговор:

Друга тема е токсичната организационна култура. Напоследък много се говори за това.

Средата в една компания може да се усеща и преживява като трудна, токсична, непоносима, болезнена, без да е всъщност такава. Ключът е в наличието или липсата на умишленост и системност: повтарящи се поведения  - от много хора, за дълъг период, системна токсичност. Разликата е в готовността и желанието на лидерите, на хората в организацията да променят ситуационната ‚токсичност‘, докато тя не е станала системна.

Кога една компания, екип, работна връзка се превръща в токсична?

Токсична работна среда е тази, в която се поддържат системно нездравословни модели на поведение – липса на уважение, пасивна или открита агресия, пренебрегване на човешките нужди и граници. Подобна среда не просто пречи на ефективността, но подкопава самоуважението и психичното здраве на хората.

Това не е просто място, където ви е „неприятно“. Токсичната култура се проявява там, където:

·       Хронично липсва уважение;

·       Комуникацията е пълна с обвинения, пасивна агресия или пълно мълчание;

·       Ценностите са само на хартия, но не се живеят;

·       И най-способните хора се чувстват изтощени, нечути или подценени.

Можете да проверите дали средата ви е токсична по тези признаци – ако наблюдавате като факти, че:

·       Комуникацията е капан, не мост. Всеки разговор е минирано поле – усещате, че трябва да премисляте всяка дума.

·       Награждава се култура на търсене на вина. Вместо да се търсят решения, търсят се виновни.

·       Пренебрегване на човека. Очаква се да сте на разположение по всяко време, личните граници не се зачитат.

·       Страх от грешки. Липсва психологическа безопасност – никой не смее да бъде уязвим.

·       Текучество и мълчание. Хората си тръгват, а останалите мълчат от страх и примирение.

Как да разберем кога е време да си тръгнем? Тогава, когато:

·       Опитите за промяна или разговор се сблъскват със стена;

·       Забелязвате тревожност, безсъние, емоционално изтощение – тялото ви вече говори;

·       Усещате, че все по-често се „преструвате“ на себе си;

·       Има постоянен конфликт между вашите лични и организационни ценности.

Ние сме личности и хора с уникална комбинация от черти на характера, ценности, психо-невро-физиологично състояние, култура, манталитет, разбирания, очаквания, т.н. Но за всеки човек важи най-човешкото – когато тялото ти каже ‚повече не‘ – послушайте го. То не бърка.

Истината е проста: понякога напускането не е бягство – а акт на вътрешна зрялост.
Избираме себе си. И това е професионално.

Пример от практиката:
Вчера, 28ми април 2025 г. BBC публикува резултатите от независим преглед на своята организационна култура, проведен от консултантската фирма Change Associates. Докладът заключи, че макар BBC да не демонстрира системна токсичност, съществуват сериозни проблеми, включително злоупотреба с власт от страна на влиятелни личности, липса на отчетност и страх сред служителите да подават сигнали за неправомерно поведение. В отговор на тези находки, BBC се ангажира с мащабни реформи, включително въвеждане на нов кодекс на поведение, актуализирани дисциплинарни политики и създаване на нова линия за подаване на оплаквания. ​

Какво различно бихте направили, ако можехте да започнете отначало?

Зависи къде поставяме началото? 😊

Ако съм току що завършила психология студент – не бих променила нищо от този свой път. Може би единствено бих поканила медитацията и майндфулнес обученията по-рано в живота си. Балансът, който търсим в средата си, намираме първо в себе си. Без  да свършим тази вътрешна работа, няма да сме успешни „навън“. В нищо.
Бих дала също така повече на децата – на моите дъщери, както и на всички други – в училища, университети, колежи…Повече от опита си, от себе си. Като майка, ментор, учител. Докато все още имат нужда от нас, преди да са тръгнали по своите самостоятелни пътища и избори. Бих им дала по едно рамо, повече внимание и изслушване без осъждане или критика.

Как да запазим мотивацията си в моменти на застой?

Застоят е момент – продължителен или не – за почивка, за връщане към намеренията, към първоначалната цел, към себе си дори. Именно в моменти на застой съм научавала повече за себе си и за смисъла от всичко, и съм взимала важни решения за промяна. Нека гледаме на „застоя“ като на така необходимата пауза, на нищо-правенето, което е много, много важна практика за разбирането на света.

Как да постигнем баланс между професионалния и личния живот?

По тази тема бих написала цяла статия. 😊

Кога е време да сменим кариерата си, а не просто работата?

След момента на застой от предния въпрос 😊

Ако трябваше да дадете само един съвет на хората, които търсят успех, какъв би бил той?

Да не търсят успех. Да подходят осъзнато към себе си – уменията, стремежите си, мечтите си дори, нуждите си от развитие, към своята си Северна звезда, да разберат каква е мисията им в този живот. И да тръгнат по този път с малки стъпки, без бързане или търсене на бързи и плитки решения, да знаят, че ще има опити и грешки, и че това е нормално. Да си ‚изцапат‘ ръцете и да изчистят душата чрез нещата, които правят и да бъдат щедри към другите.

Каква е Вашата дефиниция за „успешна кариера“?

Такава кариера/работен житейски път, с който в края на живота ви, другите да кажат, той промени себе си, нас, живя осмислен и пълноценен живот, а вие да нямате угризения или да съжалявате за пропуснато време с обичаните от вас хора.