Живей в синхрон със себе си, а не в опозиция на понеделника

Представете се с няколко думи..

Казвам се Даниел Колев. Адвокат и счетоводител съм, като успявам да ги съчетавам и със Здравния мениджмънт. На пръв поглед три различни сфери, но всъщност допирните им точки са изненадващо много - законът определя правилата, счетоводството измерва въздействието, а общественото здраве задава посоката - заедно те създават устойчива промяна. Професионалното ми развитие включва разнообразен опит в академични и практически среди – от участие в престижни образователни програми до работа в адвокатски кантори, национални съсловни организации и международни корпоративни структури.

Как бихте описали своята кариера с няколко думи?

Винаги съм гледал на кариерата си като на един път на любопитството и смелостта. Никога не съм бил на принципа да си свърша задачата и дотам. Стремя се да изследвам как функционира всеки един елемент от механизма, за да мога в даден момент да сглоба цялата машина, а не просто ден след ден да натискам едно копче. Смелостта за мен е именно в това – да влизаш в непознатото не с притеснение, а с интерес.

Кой беше най-важният избор, който оформи пътя Ви?

Това беше моментът, в който осъзнах, че никой за нищо не ти е длъжен – нито семейството, нито приятелите, нито който и да било. Да, това има своя морален аспект, но по-скоро в личния живот. В професионалния свят разчиташ на себе си – на това колко си упорит, колко си адаптивен и какво влагаш, без да очакваш признание или побутване. Това осъзнаване ми даде свободата да поема отговорност за пътя си, да не се оплаквам и да не чакам „подходящ момент“, а да започна да ги създавам сам.

Какво бихте искали да знаете в началото на кариерата си, но никой не Ви каза?

Това, че никой няма да дойде да те „спаси“, да ти покаже точния път или да ти каже: „Ето това е твоето място.“ Че никой не ти дължи подкрепа, дори когато най-много имаш нужда от нея. Това е трудно за преглъщане в началото, защото вярваш, че ако си добър, отдаден и съвестен, ще има кой да те забележи и насочи. В корпоративния свят обаче нещата не стоят точно така.  Не защото хората са лоши, а защото всеки е потънал в собствените си битки. Тогава осъзнах, че трябва сам да си начертая пътя. И макар да е плашещо, точно тази самота ме направи по-решителен и по-уверен в собствените си избори.

Как човек може да разбере коя професия е подходяща за него?

Това е като меню за храна със снимки и описания – можеш да четеш колкото си искаш, да се чудиш кое ястие е „твоето“, но истината е, че няма как да разбереш, докато не си поръчаш и не опиташ. Заглушете онзи глас, който шепне в ухото Ви – „Ами ако това не е моето?“. Вариантите са само два: или ще се окаже, че наистина е за Вас, или ще разберете, че не е – което пак е ценно, защото ще Ви подскаже, че и настоящото Ви място не е съвсем Вашето. Иначе нямаше да разглеждате менюто – щяхте вече да сте сити.

А какво правим с професиите, за които се изисква образование, без което няма как да ги практикуваме? Ако наистина искате да опитате, ще намерите начин да се доближите. Не можете да станете лекар веднага, но можете да бъдете доброволец в болница – да сте там, да наблюдавате, да усетите атмосферата. Интересува Ви правото? Посетете съдебно заседание, започнете работа като технически сътрудник или асистент в адвокатска кантора. Не е нужно да сте в обувките на професионалиста, за да разберете дали тази посока Ви влече – достатъчно е да сте в същата сграда.

Кои умения според Вас ще бъдат ключови през следващите 10 години?

Живеем в свят, който се променя по-бързо, отколкото успяваме да го осмислим. Затова едно от ключовите умения през следващите 10 години ще бъде умението за адаптация – но не реактивна, а проактивна. Промените не трябва да ни изненадват – трябва вече да сме ги анализирали и да сме готови да действаме. Установени подходи често остаряват още преди да ги усвоим напълно, защото на хоризонта постоянно се появяват по-ефективни и по-гъвкави решения.

Важно е да сме отворени към иновации – не като фенове на всичко ново, а като хора, които искат да разберат кое наистина работи по-добре. Днес се развиваме много по-бързо – не защото ни се налага, а защото вече знаем, че промяната не е заплаха, а възможност.

 Виждаме го и в примери около нас – все по-често млади хора в ранните си години създават компании за милиони, водят екипи, правят научни открития или иновации, които преди се постигаха след десетилетия опит. Те са по-отворени към новия свят, защото не го приемат като непозната територия, а като естествена среда, в която са израснали. Не се страхуват от технологиите, от промяната или от това да започнат от нулата. Тази отвореност към възможностите е именно това, което ги движи напред – не опитът, а смелостта да се възползват от новото.

Как да изградим мрежа от полезни контакти, без да изглеждаме заинтересовани?

Често се повтаря една празна фраза – „Не го приемай лично, просто бизнес.“ За мен обаче нещата никога не са просто бизнес. Ако клиентът има лично отношение към своя бизнес, тогава и аз трябва да имам лично отношение към неговия – да се ангажирам така, все едно работя за себе си, все едно бизнесът е мой. Само тогава се създава доверие, което не се купува с договор.

Контактите не са функции, позиции или възможности. Те са хора. И ако ги възприемаме като „поредния случай“, „потенциален клиент“ или „път към нещо друго“, връзката никога няма да е истинска. Проявявайте човечност там, където я усетите нужна – когато някой сподели, че детето му е болно, потърсете добър лекар за неговото детето; когато някой търси работа за близък, свържете го с човек, на когото имате доверие; когато разберете, че някой е прегорял, предложете му нещо, с което да се разсее.

Истинската връзка не идва от това, което можете да вземете, а от това, което сте готови да дадете – без задни мисли и без очакване за отплата. Именно това изгражда и остава.

Каква е най-голямата грешка, която сте допуснали в кариерата си, и какво научихте от нея?

Според мен, най-голямата грешка, която съм допускал, е да се задържа прекалено дълго на място, където това, което давам, не се вижда и не се оценява. Понякога, в името на лоялността, на търпението или просто от страх от промяна, оставаш там, където отдавна си надраснал. А това има цена – не само професионална, а и лична. Научих, че признанието не трябва да е мотивация, но и не трябва да бъде мираж. Когато си на правилното място, усилието не минава незабелязано. А когато не си – най-смелото нещо е не да останеш, а да си тръгнеш.

Как да разпознаем токсична работна среда и кога е време да си тръгнем?

Токсичната работна среда не винаги е очевидна – понякога е тиха, но изтощаваща. Като стая без въздух – всичко изглежда наред, но усещаш как бавно губиш енергията, гласа и увереността си. Разпознава се по това, че се страхуваш да сбъркаш, защото знаеш, че последиците няма да бъдат конструктивни. По това, че успехите се приемат за даденост, а грешките – за заплаха. Често ще чуеш фразата: „Тук сме като едно голямо семейство.“ Но истинското семейство не те заменя с лека ръка и не те гони от трапезата, когато не си в най-добрата си форма.

Време е да си тръгнеш, когато започнеш да се разпознаваш все по-малко в човека, който става сутрин за работа. Когато постоянно се свиваш, вместо да растеш. Когато си дадеш сметка, че присъстваш физически, но вътрешно си си тръгнал отдавна. Да напуснеш такава среда не е слабост – това е начин да защитиш себе си, преди да се изгубиш напълно.

Какво бихте направили различно, ако можехте да започнете отначало?

Ако можех да започна отначало, щях да си тръгвам по-бързо от местата, на които усещах, че не съм на място. Щях по-рано да разбера, че търпението е качество, но не и когато се превръща в оправдание за застой, както и че лоялността към другите не трябва да е за сметка на лоялността към себе си.

Щях да си позволя да питам повече, да греша повече, да опитвам различни неща без страх, че ще изглеждам като човек без посока. Защото с времето разбрах, че пътят не се намира – той се изгражда. И не с едно голямо решение, а с много малки избори, в които имаш смелостта да не се предадеш пред очакванията на другите, а да останеш верен на себе си.

Как да запазим мотивацията си в моменти на застой?

Според мен, мотивацията не е нещо, което просто се „запазва“ – тя идва и си отива. И това е нормално. Не винаги трябва да се движим напред със същото темпо. Понякога застоят не е застой, а необходима почивка. Спрял си, но не си се отказал. Просто си си дал въздух.

Всъщност, в такива моменти се случва нещо важно – започваш да чуваш себе си по-ясно. Без външен шум, без постоянна активност, се появяват въпросите, които иначе подминаваш: „Това ли е посоката?“, „Искам ли още същото?“, „Какво бих променил?“ И точно тези въпроси не ти връщат просто мотивацията, а ти дават нова.

Опитвам се да се свържа отново със себе си – с това защо съм тръгнал, какво ми е било важно в началото и какво ме е движело, преди да се появи умората. Понякога това означава да направя нещо съвсем различно: да изляза, да сменя рутината, да поговоря с човек, който не съм виждал скоро, или дори да си позволя ден без план. Мотивацията не е натиск – тя е връзка със смисъла. А смисълът се намира не в бързането, а в осъзнаването.

Как да постигнем баланс между професионалния и личния живот?

Балансът между професионалния и личния живот не е еднакъв за всички и не е статично състояние, а нещо, което постоянно се настройва. Не вярвам в идеята, че всичко трябва във всеки един момент да е разделено поравно. За мен е важно да има пространство за теб в деня ти. Независимо колко зает си.

Аз лично избирам да имам поне един час след работа, който е само за мен. Отивам да тренирам – без разговори, само аз и музиката. Това е моментът, в който се изключвам от всичко останало и просто оставам със себе си. Когато се прибера след това, съм вече друг – по-тих, по-ясен, с изчистено съзнание от работния ден.

Балансът не се постига с големи решения, а с малки избори всеки ден – да си дадеш време, да си позволиш пауза, да не се чувстваш виновен, когато не си продуктивен извън работа. Защото личният живот не започва, когато приключиш всичко друго – той е част от теб през цялото време. Въпросът е дали му отваряш врата.

Кога е време да сменим кариерата си, а не просто работата?

Смяната на кариера е по-голяма крачка от смяната на работа, и решението идва не от един лош ден или труден шеф, а от по-дълбоко усещане, че си се изчерпал в дадена професия. Ако дълго време не виждаш перспектива, не се чувстваш ангажиран с това, което правиш, и все по-често се улавяш, че се интересуваш от съвсем други теми и сфери, то това е ясен знак.

Важно е да си зададеш въпроса: „Ако сменя компанията, ще се почувствам по-добре или просто ще отложа същото усещане?“ Ако отговорът е второто – може би не става въпрос за нова работа, а за нова посока. И тогава си струва да започнеш да проучваш, да се подготвяш и да си дадеш разрешение да започнеш отначало – дори и това да означава временно да си извън зоната на комфорт. Защото е по-добре да си начинаещ в нещо, което те вдъхновява, отколкото експерт в нещо, за което не гориш.

Ако трябваше да дадете само един съвет на хората, които търсят успех, какъв би бил той?

„Никой за нищо не ти е длъжен.“

Колкото по-рано приемете, че успехът не идва „по право“, а се изгражда – с усилие, с дисциплина и с нагласата да действате, а не да чакате, толкова по-бързо ще започнете да го създавате сами.

Ако сега Ви попитам колко червени коли сте видели по пътя от вкъщи до работа, най-вероятно ще ми кажете, че са нула. Но ако Ви кажа, че за всяка червена кола, която видите и снимате на връщане, ще получите по 100 лв. – дали отново ще са нула? Възможностите за успех често са около нас. Въпросът не е дали ги има, а дали се оглеждаме за тях.

Каква е Вашата дефиниция за „успешна кариера“?

За мен успешната кариера не е въпрос само на титли, брой клиенти или цифри в банковата сметка. Успешна е тогава, когато живееш, а не си част от календара. Когато неделя не е денят, в който започваш да се напрягаш, че утре е понеделник. Когато понеделник сутрин не носи усещането за натиск, а за вълнение от предстоящото.

Успешна е кариерата, в която не мислиш само за уикенда. В която не мечтаеш за отпуск, за да си поемеш дъх. А такава, в която ежедневието ти не е борба, а естествено продължение на това кой си. Когато не се налага да играеш роля от 9 до 6, а можеш да бъдеш себе си и въпреки това – да си професионалист.

За мен това е успешна кариера – такава, в която живееш в синхрон със себе си, а не в опозиция на понеделника.