Балансът между работа и личен живот в Белгия е дълбоко вградена ценност

Представете се с няколко изречения. В какво се изразява работата ви като ежедневни ангажименти?

Ивелина Атанасова-Генчев - старши бизнес консултант по пазарни стратегии, дигитална трансформация и маркетинг на растежа. Автор на „Метода BRAVO™️", сертификационни и менторски програми за развитие на лидерските умения, продуктови иновации и бизнес развитие. Трикратен TEDx говорител.

Свързвам житейската си мисия със създаването и управлението на бизнес организации, които допринасят за икономическото овластяване на жените чрез информационно-комуникационните технологии и достъп до качествено образование от най-ранна детска възраст.

В работен план, ежедневие ми включва стратегически консултации с клиенти от различни индустрии, обучения на екипи, разработване на нови бизнес модели и, разбира се, непрекъснато учене и адаптация към бързо променящата се бизнес среда. Работя с публични компании на три континента и помагам на бизнесите да открият своята уникална идентичност и да изградят устойчиви модели за растеж.

В коя държава и град живеете в момента и как се озовахте именно там?

Брюксел, Белгия и краткият ми отговор е „по любов".

Съпругът ми получи предложение за работа в Белгия, а аз - след 25 години изграждане на бизнес в България и международни проекти, които често ни държаха в различни - реших, че е време да съчетаем професионалните възможности с личното щастие и освен да помагам на клиентите си да изграждат успешни бизнес модели, вече и да ги прилагат на различни пазари. Така офисът ни в Белгия се превърна в център на Европейските операции, а аз добавих към титлите и длъжностите си и "посланик на Британската търговка камара в Белгия"

Красотата на дигиталния бизнес е, че можеш да работиш отвсякъде, стига да имаш добра интернет връзка и креативен ум.

Кои бяха най-големите предизвикателства, с които се сблъскахте в началото на престоя си?

Ако читателите вече са чели други интервюта с мен или ме познават, ще разберат защо отговарям с усмивка. Аз нямам дефиниция за „предизвикателства“ в съзнанието си – и ми е изключително трудно да се асоциирам с такива. Всяка промяна е покана за растеж.

Да, френският език ми е труден. В Брюксел той е предпочитан за комуникация, а аз говоря немски, английски, български (разбира се) и сръбски. Но започнах да уча френски още в деня, когато съпругът ми подписа договора си за назначение. Все още не го говоря свободно, но разбирам все повече. Превърнах ученето в игра – като дете, питам на всяка разходка: „това какво е?“, „как се чете?“, „защо е така?“
Когато учителката ми по френски ми каже „справяш се добре“, винаги ѝ отговарям:
„Чудесно. Защото след това ме чака и холандски.“

В Белгия официалните езици са френски, холандски и немски. Английският, макар и широко разпространен, не е официален език. И все пак хората са невероятно отворени и това улеснява адаптацията.

Жилището също беше интересна тема. Щастливци сме със съпруга ми – имаме приятели, които ни обичат и подкрепят. Оказахме се „за малко“ в дома на едни от тях… и вече почти година по-късно, още сме там.

Културното разбиране за „спешност“ също е различно. В София можеш да си уговориш техник за два дни и да подадеш документи още на следващия. В Брюксел това може да отнеме… два месеца.

Времето и сезоните също са уникални – в Брюксел има две прогнози: „днес ще вали“ и „днес е слънчево“. Като жена, промяната в дрескода и отношението към „модните неудобства“, които дъждът носи, си беше съвсем реална адаптация.

Сигурно има и други „предизвикателства“, но аз избирам да се фокусирам върху всичко положително, което промяната носи - ще науча не един, а два нови езика; фокусира се върху това, че слънцето грее днес, а не върху опасенията, че утре може ни ще вали дъжд;със съпруга ми вече не се гоним по летищата, а сме заедно и синът ми ще учи в един от най-добри технически университета в Европа – при това само на 40 минути с автобус от нас.

Как преодоляхте езиковата бариера (ако е имало такава)?

С много смях, вдигнати рамене и първата дума, която научих на френски... desolé (фр. съжалявам).

Стратегията ми за преодоляване на езиковата бариера е многопластова. Не бързам. Не си създавам излишно напрежение – особено в контекста на всички емоции, които едно преместване в нова страна носи.

Посещавам индивидуален курс по френски в Institut Français с преподавател, който е търпелив и отлично разбира предизвикателствата пред възрастните учащи. Опитвам се да се потопя в езика – чета комикси на френски, гледам детски книжки, а през уикендите често отскачаме до Франция.

Във фламандската част на Белгия използвам немски, за да разбера написаното и какво говорят. Общо взето, общувам на своеобразен „белгийски микс“ – немски и английски във Фландрия, английски с елементи на френски във Валония.

Но най-важният ми езиков ресурс е не речникът, а смелостта да греша. Отказах се от перфекционизма и напълно приемам, че не говоря свободно. Въпреки това – опитвам. Понякога е просто едно „Bonjour“, друг път са пет изречения. Но винаги го правя с любов и уважение – и хората ми отвръщат със същото. Усмивката и искреният опит отварят повече врати от перфектния английски.

А и... Брюксел изобилства от международни среди – и изненадващо много българи, които винаги са готови да помогнат – с превод, съвет или просто добра дума, дочута по улиците.

Какви ресурси или мрежи (местни общности, колеги, организации) ви помогнаха да се адаптирате?

Не бих могла да препоръчам някой конкретно, но на мен много ми помогнаха приятелите - Брюксел е град, в който се събрах с много стари приятели и намерих много нови. Но и нещо важно... аз спирам да посещавам нови места, нови събития, нови общности и също като едно дете си позволих и си позволявам да експериментирам и да търся нови преживявания. Целта ми беше да се потопя в духа на града и да му позволя да се превърне в мой дом.

Българската общност в Брюксел е изключително сплотена и активна - от неформални срещи за кафе до професионални събития, организирани от българските евроделегати и служители в институциите на ЕС. Тази мрежа от сънародници е безценен ресурс не само за емоционална подкрепа, но и за практическа информация - от препоръки за лекари, говорещи български, до контакти с надеждни местни специалисти.

Групите в социалните медии са друг ценен ресурс - особено тези, фокусирани върху жени-предприемачи или професионалисти. Те често организират бизнес закуски, лекции и нетуъркинг събития, където можеш да срещнеш хора със сходни интереси и предизвикателства.

За семействата с деца, училищните общности са естествена среда за интеграция - родителските срещи и училищните събития създават възможности за запознанства и приятелства.

Какви са основните разлики между работната култура в настоящата ви държава и тази в България?

Балансът между работа и личен живот тук е не просто корпоративен лозунг, а дълбоко вградена ценност. Срещите след 17:00 часа са рядкост, работата през уикенда се счита за изключение, а не за норма, и никой не очаква да отговаряш на имейли в 22:00 часа.

Йерархията съществува, но е по-плоска. Дори в големи организации, достъпът до висшия мениджмънт е по-непосредствен, а обратната връзка тече и в двете посоки. Това контрастира с по-авторитарния стил, който все още може да се наблюдава в някои български компании.

Процесите са по-формализирани и структурирани. Докато в България бързината и гъвкавостта често се ценят повече от процедурите, тук спазването на установени протоколи е от първостепенно значение. Това води до по-бавно вземане на решения, но и до по-стабилни и устойчиви резултати.

И като кажа „бавни“, наистина бавни .. бюрокрацията тук е на съвсем различно ниво. Процеси, които в България могат да се завършат за дни, тук отнемат седмици или месеци. Това изисква по-дългосрочно планиране и наистина „волско“ търпение, което в началото може да бъде истинско предизвикателство.  

И накрая, макар да звучи като клише, разнообразието и многообразието е реалност, а не просто политика. Белгия и Брюксел в частност са като „Вавилонската кула“ – хора от десетки националности и държави с различен религиозен и културен произход съжителстват и си сътрудничат. Това учи на толерантност и изгражда междукултурни компетентното, които са ключови за живота тук.  

Какви ценности и практики на работното място най-много ви впечатлиха?

Гъвкавостта на работното време и места заслужава специално внимание. Майчинството в страната е сравнително кратко – обикновено около 15 седмици (около 3,5 месеца), което поставя допълнителни предизвикателства пред работещите родители. Затова много белгийски компании прилагат гъвкави работни модели, които позволяват на служителите да балансират професионалните си ангажименти с личния и семеен живот.

Хибридната работа – комбинация между присъствена и дистанционна – вече е често срещан стандарт.

Една от причините за това е, че много белгийци предпочитат да живеят в къщи в по-отдалечени райони извън центъра на града, което често прави ежедневното пътуване до административните квартали и офисите времеемко и натоварващо.

Не на последно място, впечатляваща е и инвестицията в продължаващо обучение и професионално развитие. Белгийските работодатели отделят значителни ресурси за вътрешни обучения, менторски програми и финансиране на външни курсове и сертификации – с ясен фокус върху повишаването на квалификацията и дългосрочната ангажираност на служителите.

Имало ли е ситуации, в които културните различия са ви затруднявали?

Безспорно, културните различия понякога създават неочаквани препятствия. Най-честият източник на недоразумения е директната комуникация, типична за българите, която в белгийски контекст може да се възприеме като груба или нетактична. В Белгия, особено във френскоезичната част, където е и Брюксел, комуникацията е по-индиректна, с повече учтиви формулировки и нюанси.

Друга област на културни различия е отношението към времето и сроковете. Докато в България често работим с амбициозни крайни срокове и след това се гордеем с умението си да се справяме под напрежение, в Белгия планирането е по-консервативно, с повече буфери и с очакването, че всичко ще се случи точно според графика. Това понякога води до недоразумения относно темпото на работа и реалистичните очаквания.

Концепцията за изграждане на професионални отношения също се различава. В България бизнес отношенията често се изграждат бързо, с акцент върху харизмата и личните впечатления. В Белгия този процес е по-постепенен, с повече акцент върху доказаната компетентност и надеждност във времето. Научих се да бъда по-търпелива в изграждането на професионални контакти и да инвестирам повече време в установяването на доверие.

Не на последно място, културата на вземане на решения понякога представлява предизвикателство. В моя опит, в България решенията често се вземат от ключови личности, понякога бързо и интуитивно. В Белгия процесът е по-колективен, с повече консултации, анализи и постигане на консенсус.

Как намирането на работа се различава в настоящата ви държава спрямо вашата родина?

Като предприемач и консултант, продължавам да работя със съществуващите си клиенти в България и Германия, докато паралелно изграждам нова мрежа и клиентска база в Белгия. Това ми осигури по-лесен и плавен преход, за което се чувствам привилегирована.

Но онова, което истински ме впечатли, са езиковите изисквания при кандидатстване за работа в Белгия – особено на мениджърски нива. В много случаи се очаква перфектно владеене на три езика: френски, холандски и английски. Често и немският се посочва като „препоръчителен“, което реално поставя летвата на четири западни езика.

За сравнение – в България все още значителен дял от служителите не владеят английски на работно ниво, а допълнителни езици рядко се изискват, освен в специфични сектори.

Тази езикова бариера е реално предизвикателство за много българи с отлични професионални умения и опит, които биха се адаптирали прекрасно, но попадат в културна и административна среда, където дипломите, сертификатите и езиковата подготовка се разглеждат като задължителен минимум – не просто предимство.
В Източна Европа, за съжаление, все още не отдаваме достатъчно значение на това.

Трябваше ли да преминете през някакви допълнителни квалификационни курсове?

Не бих казала, че Белгия е причината да преминавам допълнителни обучения – аз просто никога не съм спирала да уча.

Миналата година завърших двугодишна Executive MBA програма във Виена, а тази година се сертифицирах като LEGO® Serious Play® фасилитатор, за да подкрепям компаниите в създаването на продуктови решения от услугите им – като стратегическа мярка срещу конкуренцията, която AI неминуемо поставя.

В момента се обучавам по темата за алгоритмите и динамиката на AI агентите, които според мен са неизбежното бъдеще за бизнес организациите. Това е пряко свързано с нашата работа по развиването на метода BRAVO™️ като AI модел за маркетингова оптимизация и управление на онлайн търговия.

Уча френски език интензивно, след като две години учих сръбски, а холандският вече е следващият в списъка.

Макар че съм предприемач и консултант и формалното признаване на дипломите ми не е било критично, вярвам, че е мой дълг да адаптирам експертизата си към нуждите на времето и на клиентите.Затова инвестирам в себе си постоянно – не само в езиково обучение, но и в разбиране на културния, икономическия и юридически контекст на пазара, в който се намирам.

Участвам в семинари за белгийската данъчна система, трудово законодателство и особености на местната бизнес култура, организирани от местни бизнес асоциации – това знание е безценно, както когато консултирам клиенти, които навлизат на белгийския пазар, така и когато адаптирам собствените си модели.

Планирам да инвестирам и в обучения по междукултурна комуникация, защото осъзнавам, че животът в България е малко „под похлупак“. Ние нямаме ежедневен досег с толкова разнообразни култури – докато в Белгия комуникационният стил на франкофони, нидерландскоговорящи и германофони може да бъде доста различен. А умението да разчетеш и уважаваш тези нюанси е ключово за изграждането на дългосрочни, доверени партньорства.

Срещали ли сте предразсъдъци или пречки заради чуждия си произход?

Предразсъдъци, свързани с източноевропейски произход, по-скоро са изключение, отколкото правило – особено в интернационалната среда на Брюксел.

Но във Фландрия, извън столицата, все още могат да се срещнат. Не грубо или открито, а по-скоро под формата на предварителни нагласи или леко подценяване, особено що се отнася до образованието и опита, придобити в България.

За съжаление, това не е нещо ново за мен. И в Източна Европа жените предприемачи и лидери често се сблъскват с негласни предразсъдъци – скрити зад любезни

усмивки и привидно професионално отношение.

Във Фландрия, етикетът „българин“ или „източноевропеец“ понякога се свързва с по-ниско образование или недостатъчна квалификация – до голяма степен резултат от ограниченото познание за българската образователна система и бизнес култура. Като добавим към това и факта, че ние като общество говорим по-малко западни езици, и се получава една нагласа, която изисква от мен постоянно да доказвам експертизата си, независимо от постигнатото през изминалите 25 години.

Езиковата бариера понякога води и до практически затруднения – особено при комуникация с административни служби, където липсата на свободно владеене на френски или холандски може да ограничи достъпа до определени услуги.

Но за мен това не е повод за оплакване. Това са просто правилата на играта – и вярвам, че е по-добре да ги приемеш, да се адаптираш и да работиш в тяхната рамка, отколкото да се бунтуваш срещу тях.

Какво бихте посъветвали хората, които искат да направят подобна стъпка?

Когато бях дете, баща ми често казваше: „Който го е страх от мечки, да не ходи в хората.“ Това ме научи, че подготовката е най-ценното нещо, което човек може да направи преди да поеме по нов път – независимо дали сменя града, държавата или дори континента.

Успехът започва с добро планиране.
Лично аз никога не бих емигрирала просто заради идеята. Сменяла съм местоживеенето си два пъти – първо от Варна в София, когато работата и клиентите ми вече изискваха постоянно присъствие там, и след това от София в Брюксел – защото съпругът ми получи назначение, а синът ни беше приет да учи в KU Leuven (само на 40 минути от столицата).

Преодоляването на езиковата и културната бариера е втората стъпка.
Бих препоръчала на всеки да инвестира в езиково обучение преди заминаването – дори базово ниво по френски или нидерландски (в зависимост от региона) дава сериозно предимство. Това не е само за професионални цели – често в магазините етикетите са само на местните езици, без английски, немски или балкански преводи. Да, Google Translate и ChatGPT могат да помогнат, но реалната интеграция започва с уважение към езика и културата на страната-домакин.

Бъдете реалистични за финансовите аспекти.
Животът в Западна Европа, включително Белгия, предлага високо качество – но идва с високи данъци, наеми и разходи. Важно е да имате финансов план, буфер и спестявания поне за няколко месеца, докато се установите.

Бюрокрацията в Белгия е... истинска.
Регистрация, административни процедури, технически услуги – всичко изисква търпение и време. По-добре е да сте подготвени психически, отколкото изненадани.

И не на последно място – пазете връзката с България.
Поддържането на професионални и лични контакти с родината не е просто сантиментално – това е и стратегическо предимство, особено ако сте консултант или предприемач. България може да остане вашето стабилно ядро, докато стъпвате уверено в нова среда.

Ако можехте да се върнете назад, бихте ли избрали същия път?

В момента съм в етап, в който – ако можех да избирам само за себе си – вероятно никога не бих поела по този път. Но вярата ми в съпруга ми и значението на неговото професионално развитие в Брюксел са толкова силни, че нямам и грам колебание – това е правилното решение.

Избирам да виждам в тази промяна предимство - да бъда мост между българския бизнес и Западна и Централна Европа.

Вече имам експертизата. Екипът ми отдавна е позициониран в Англия, Нидерландия и Германия – трите ключови пазара. А сега и аз съм в Белгия  – много по-мобилна, адаптирана към местните изисквания, медийна среда и бизнес условия.

Мога да съчетая знанията си в стратегически маркетинг с реална териториална експанзия, трансгранично сътрудничество по европроекти и – най-важното – устойчиво мащабиране на бизнеси с потенциал.

Да живееш в сърцето на Европа е изключително предимство. Имаш достъп до глобална мрежа от контакти, иновативни проекти, възможност да работиш с клиенти от цял свят. Същевременно това обогатява и моите собствени методологии, подходи и разбиране за пазара.

В личен план, този международен опит ме направи по-смирена, по-приемаща, по-търпелива. Разшири светогледа ми по начини, които не бих могла да си представя.
А възможността да споделям този път със съпруга си, вместо да поддържаме връзка от разстояние, е безценна.

Ако трябва да дам един съвет на себе си – не като Ивелина, а като приятел, той би звучал така:

Забрави страховете си. Усмихни се. Кажи „désolée, je ne parle pas français“ – и тръгни напред.

Животът досега никога не ме е подвеждал, когато съм следвала сърцето си.

Какво най-много ви липсва от родината в професионален и личен план?

В професионален план, понякога ми липсва българската предприемаческа енергия и бързина. В България, идеите често се превръщат в действия с впечатляваща скорост - от концепция до реализация може да минат само седмици. Тази динамика създава вълнуваща бизнес среда, където иновациите могат да се случат бързо и с по-малко ресурси.

В личен план, естествено, най-много ми липсват близките и приятелите. Технологиите правят чудеса за поддържане на връзката, но нищо не може да замени споделената вечеря, спонтанната разходка или прегръдката в труден момент.

Не на последно място, липсват ми малките културни нюанси - специфичният български хумор, споделената културна референтна рамка, възможността да се изразиш на майчиния си език с всичките му нюанси и идиоми. Това са неща, които възприемаме като даденост, докато не се озовем в чужда културна среда.

Обмисляли ли сте връщане обратно и при какви условия бихте го направили?

Животът в Брюксел ми носи усещане за глобализъм – все едно живея във „Вавилонската кула“ (1563), в най-добрия възможен смисъл. Тук всички култури, религии и общности съжителстват заедно – равностойни, уважавани, подкрепени. (Винаги съм обичала картините на Питер Брьогел Старши– може би затова.)

Допълнително, фактът че Брюксел е „столицата на Европа“ ти дава възможност да стигнеш до почти всяка точка на континента за два-три часа. Географските граници се размиват. Понятието „моя страна“ / „чужда страна“ губи остротата си. В замяна получаваш възможността да вземеш най-доброто от двата свята.

Затова, когато мисля за „връщане обратно“, аз всъщност мисля за присъствие – и тук, и там.

Съвременните технологии и транспортни връзки ни позволяват да поддържаме значимо, действено присъствие на повече от едно място.

Аз не просто обмислям хибриден модел – вече го живея. Поддържам бизнес проекти, професионални контакти и лични връзки и в България, и в Белгия.

Вярвам, че в съвременния свят географската локация все по-малко определя реализацията ни. Бъдещето принадлежи на дигиталните номади, на хората, които създават стойност отвъд границите, съчетавайки най-доброто от различни култури, модели и пазари.

За мен – като бизнес консултант – тази мобилност не е просто лично удобство.

Това е професионално предимство: да свързваш бизнеси, да трансферираш знания, да създаваш стойност в двете посоки.
Това е привилегия, за която съм дълбоко благодарна.

Може би... някой ден – след 30 или 40 години, когато вече не изпитвам нужда от динамиката, пътуването, езиците и хората – ще се върна в апартамента си във Варна.

Ще седнем със съпруга ми с чаша вино, загледани в морето и чайките.
И ще знам, че съм живяла пълноценно.

Какво мислите за парите? Какво е тяхното влияние върху живота ви? Какъв е Вашият съвет към хората, които често си задават въпроси, свързани с парите и колко достатъчни са те?

Родена съм през 1983 г. и съм израснала „по време на прехода“. Помня „виденовата зима“, режима на тока, купоните за храна и дългите опашки пред магазините.

Помня как чакахме с мама в студа за олио или хляб. Помня бананите, които „пускаха“ само по Коледа.
Помня как си пишех домашните на газена лампа, как баща ми зареждаше печката с газова бутилка.
Помня опашките за газ. Опашките за заплати. За салам. За да си платим сметките.

Детството ми беше едно безкрайно чакане – на прехода, който ще донесе „по-светлото бъдеще“.
Докато го чаках… пораснах.

После имах всичко. После го загубих.
После го изградих отново. Сама.

За да се науча да управлявам и разширявам бизнесите на клиентите си, фалирах собствения си – два пъти.
Не беше лесно. Особено когато проправяш пътека без ролеви модел и без ментор.

Тези уроци ме научиха, че парите са инструмент – не самоцел.
Понякога са и показател – за това колко добре се справяш, не само с бизнеса, а и със собствените си травми и страхове.

За мен парите винаги носят лична емоция и неразказани истории. Истории на човек, който не е имал, но се е изградил сам. Отгледал е дете. Научил се е да управлява, да има, да уважава парите – без да ги идеализира.

Днес вярвам, че парите нямат стойност сами по себе си, ако не носят свобода, сигурност, възможности или радост от споделянето им с хората.

Научих, че въпросът не е колко имаш, а какво правиш с това, което имаш.
И най-вече – как ти сам дефинираш „достатъчно“.

За мен „достатъчно“ е да мога да се погрижа за детето си и за родителите си, да пътувам и да уча, да инвестирам в проекти на жени, които мечтаят да променят света ..и да мога да откажа предложение, което не отговаря на ценностите ми.

Като предприемач и бизнес консултант съм виждала и хора с много пари, и хора с много идеи.
Но онези, които успяват, не са задължително най-богатите.
Успяват хората, които създават стойност.
Хората, които ги е грижа. Хората, които вярват.

Затова винаги казвам:

Успехът на един проект не зависи от (маркетинг) бюджета му.
А от отговора на въпроса:
„Какъв живот искам да живея?“
и „Мога ли да платя цената за него?“

Тогава парите се превръщат в онова, което трябва да бъдат:
не цел, а средство.
не страх, не срам, не его,

а гордост от добре свършената работа.