Лекар в Англия - какви са предизвикателствата?

Представете се с няколко изречения. В какво се изразява работата Ви като ежедневни ангажименти?

Казвам се Станимир Стоилов и работя като лекар в Лондон. В момента съм към края на първата година на т.нар Foundation Programme - двугодишна програма, която е задължителна за всеки лекар, завършил тук и се състои се от ротации в различни медицински и хирургични специалности. За мое голямо щастие, бях приет в направление, което освен клиничната работа, отделя време и за научна дейност. Извън работата ми в медицината (и свързаните с нея сфери), съм част от две български организации - Фондация БЕСТ (Bulgarian English Speech and Debate Tournaments) и Шекспирова Компания “Петровден”, които са голяма част от моето личностно изграждане, за което съм изключително благодарен и съм особено щастлив, че успявам да допринасям към тяхното развитие, макар и от разстояние.

В коя държава и град живеете в момента и как се озовахте именно там?

Живея и работя в Лондон (Великобритания), което ме прави много щастлив. Още от първото ми посещение тук като че ли нещо ме привличаше към този метрополис. По време на висшето си образование тук във Великобритания живях на различни места, където бяха и моите университети - University of Exeter за бакалавърската ми степен и University of Warwick, където се дипломирах като лекар. Прекарах едни много вълнуващи осем години на тези две места, но Лондон винаги беше моя цел.

Кои бяха най-големите предизвикателства, с които се сблъскахте в началото на престоя си?

Може би начинът на преподаване и учене в английските университети. Местните гимназисти до една степен са подготвени за стила във висшето образование, докато при мен това не беше така. Не напразно казват, че през първата година в университета фокусът всъщност е върху това да се научиш да учиш.

Как преодоляхте езиковата бариера (ако е имало такава)?

Не усетих да е имало такава. Завърших Езикова гимназия „Бертолт Брехт” в Пазарджик с профил английски език, където имах две страхотни учителки, както в подготвителен клас, така и след това, на които дължа много. Още преди да постъпя в ЕГ, от 2009г в Паталеница започнахме да работим с английски режисьори, преподаватели и студенти по актьорско майсторство. Това означаваше, че всяко лято за около месец аз бях обграден от англоговорящи и набързо станах един от главните превеждащи между българския и английския екип. Отделно на това, преди и след всяка лятна продукция, водих кореспонденцията с английските колеги. В гимназията освен интензивното обучение по английски език и участието в различни олимпиади и състезания, станах част и от организация по речи и дебати на английски, а именно the Bulgarian English Speech and Debate Tournaments (BEST) Foundation. Това включваше подготовка за участия в турнири по няколко пъти в годината, а когато бях в 12. клас станах и част от управленския екип на организацията като стажант. Извън училище, също така помагах и с превод по време на различни международни мероприятия към младежкия дом в Пазарджик. Всичко това разви езиковите ми умения ми по езика и ми даде една увереност, която направи прехода към живота в англоговоряща среда много гладък.

Какви ресурси или мрежи (местни общности, колеги, организации) Ви помогнаха да се адаптирате?

Най-вече приятелствата, които създадох по време на университетското си образование, които и до ден днешен са много силни.

Какви са основните разлики между работната култура в настоящата Ви държава и тази в България?

Не съм напълно запознат с работната култура в България. Тук се държи на екипността и се приема т.нар. плоска йерархия (flat hierarchy), която осигурява безопасността на пациентите. Като нов лекар, аз имам увереността да изразя съмненията или опасенията си дори и към най-висшите членове от моя екип, които са благодарни за това.

Какви ценности и практики на работното място най-много Ви впечатлиха?

Това, че различията у хората биват ценени и че на всеки се дава възможност да се развива. Работи се по протоколи и стандарти, което е важно, за да се осигури еднакво ниво на грижа за болните, където и да си в държавата. Държи се много на безопасността, което понякога може да изглежда прекалено, но спомага да се предотвратяват сериозни грешки.  Мисля, че на много хора е известно, че Великобритания има огромни проблеми със здравеопазването си, които аз не отричам, а потвърждавам. Също така обаче има и много хора, които с отдаденост и креативност се опитват да решават тези проблеми, което аз много ценя.

Имало ли е ситуации, в които културните различия са ви затруднявали?

Не се сещам за такива. Според мен дълбоко в себе си, хората имат повече прилики отколкото разлики. Аз имам огромната чест да работя с хора, които преминават през тежки периоди от живота си и възможността да им помогнеш надминава всякакви културни граници.

Как намирането на работа се различава в настоящата Ви държава спрямо вашата родина?

Нямам пряк опит с кандидатстването за лекарски позиции в България, но донякъде познавам системата. Според мен основната разлика е, че във Великобритания кандидатурите за лекари-специализанти се администрират на национално ниво, като индивидуалните болнични звена нямат участие в селекционния процес. Тоест, ако желаеш да кандидатстваш за специалност Х, полагаш съответния изпит (който отново се провежда на национално ниво, от независима организация) и посочваш желаните от теб специализантски програми, като може да избереш само една или пък да подредиш желанията си за програми из различни градове. Следва longlisting, shortlisting и интервю, като успешните кандидати накрая получават своето разпределение. Мисля, че по този начин се премахват пристрастията към определени кандидати. От друга страна, надпреварата за места в големите градове се увеличава с всяка изминала година, а за сметка на това по-малките населени места изпитват недостиг на кадри. За съжаление, правителството не изглежда да е на страна на лекарите-специализанти и местата за работа са по-малко от необхидомото, макар че са ужасно нужни. Това се вижда и от продължаващите стачки на лекарите, в които аз участвам и подкрепям с две ръце. Бих окуражил и колегите ми в България да направят същото.

Друга основна разлика е, че тук имаме само един работодател за цялата държава, а именно националната здравна система National Healthcare Service (NHS), което означава, че се налага да работим при субоптимални условия поради липсата на конкуренция.

Трябваше ли да преминете през някакви допълнителни квалификационни курсове?

Като студенти и лекари редовно преминаваме различни курсове и обучения,  за да поддържаме нивото си. Мисля, че такъв тип стандартизация на уменията и подходите е полезна в една професия като лекарската.

Срещали ли сте предразсъдъци или пречки заради чуждия си произход?

Не, точно обратното. Лондон е мултикултурен град, в който живеят и работят хора от почти 290 националности и етноси. Това е особено вярно за здравеопазването. Чуждият произход често сближава хората един към друг, не само в личен, но и в професионален план. За съжаление все още съществуват много предразсъдъци и дискриминация към дадени групи от хора. Има инициативи, които се опитват да се борят срещу това и е важно ние всички да бъдем част от прогреса. Аз не съм бил пряка жертва на такива, но мои близки приятели често срещат пречки заради цвета на кожата си, което през 2025г. е абсолютно недопустимо.

Какво бихте посъветвали хората, които искат да направят подобна стъпка?

Лекарската професия и в частност практикуването ѝ в Англия крие много предизвикателства и изисква лишения. Тя със сигурност е изключително удовлетворяваща и дава много възможности за развитие. Бих посъветвал хората, които желаят да я следват, внимателно да преценят всеки един аспект от работата преди да кандидатстват. Според мен това най-добре се получава чрез добиване на опит в сферата на здравеопазването, макар и за кратко. Има много детайли, които не могат да се видят от гледната точка на пациент или страничен наблюдател и за това смятам, че опитът е от изключително значение. 

Ако можехте да се върнете назад, бихте ли избрали същия път?

Да, със сигурност. Аз съм щастлив от факта, че получих бакалавърска степен преди да започна медицинското си образование – тя ми даде много и до ден днешен използвам уменията и опита натрупани от нея. Макар и да знам, че в медицината има много предизвикателства с голяма част от които аз не мога сам да се справя, тя си остава правилната професия за мен и аз нямам търпение да продължавам да се развивам като лекар.

Какво най-много ви липсва от родината в професионален и личен план?

Не мога да коментирам относно професионалния план, тъй като не съм работил по професията си в България, но мисля, че би ми липсвал контакта с българските пациенти и лекари. Знам, че в България има изключително добри специалисти и за мен би било удоволствие и чест да се уча от тях.

В личен план – близките хора и родното село (както и хубавите домати!).

Обмисляли ли сте връщане обратно и при какви условия бихте го направили?

На този етап виждам бъдещето си в Лондон. Мисля обаче, че бих искал по някакъв начин да имам дори малък принос към здравеопазването в България – все още нямам конкретна идея под каква форма би се случило това, но е нещо, което съм мотивиран да постигна.

Какво мислите за парите? Какво е тяхното влияние върху живота Ви? Какъв е Вашият съвет към хората, които често си задават въпроси, свързани с парите и колко достатъчни са те?

Парите безспорно са важни. Особено покрай стачките на лекарите, чувах коментари от типа на „медицината е призвание, не професия“ и т.н., които честно казано са много нелепи и остарели. Когато една среда на работа е напрегната и пълна с предизвикателства, човек разбираемо очаква да бъде възнаграден подобаващо за усилията и стреса си. Когато това не се случва, е много лесно той да се дистанцира и да не се представя в пълния си потенциал. Аз съм почитател на фразата work hard, play hard и мисля, че адекватното заплащане е нещо много важно. Аз нямам голям контрол върху заплатата си, тъй като тя се определя от правителството, но бих посъветвал тези, които могат да преговарят своето заплащане да го правят при всяка възможност, като първо подсигурят качеството на работата си.