В Швейцария работата трябва да бъде свършена по възможно най-добрия начин

Представете се с няколко изречения. В какво се изразява работата Ви като ежедневни ангажименти?

Казвам се Кристина Владимирова по професия съм репортер. Дълги години работих в България, до момента, в който със съпруга ми решихме да опитаме да продължим живота си навън.

В момента живеем в Женева, Швейцария. Аз работя в централата на EBU (Европейски съюз за радио и телевизия), в новинарския отдел. Работата ми е свързана с координирането на новинарския поток, който пристига от цял свят – по специално – с подготовката му за предоставяне на членовете на EBU. Обработваме видеа, реализираме така наречените живи включвания от различни точки на света. Доста интересна и динамична работа, особено в последните години на конфликти и напрежение в цял свят.

Работя на свободна практика, сама избирам ритъма и ангажираността си, което ме прави много щастлива, защото мога да постигна така мечтания баланс между личен живот и кариера.

В коя държава и град живеете в момента и как се озовахте именно там?

След години на работа в България, не точно случайността ме отведе навън. Съпругът ми получи предложение за работа, а в този момент аз трябваше да преосмисля своя път. Не беше лесно, защото съм човек, който безкрайно обича това, което прави и това не беше само работа, но страст и начин на живот. Но в България журналистиката върви ръка за ръка с компромиса, а аз не бях убедена, че това е моят път.

Решението не беше трудно, рискът – напълно оправдан, предизвикателството лично пред мен – голямо.

След Берлин и Цюрих, в момента живеем в Женева. Сменихме няколко града и две държави в рамките на 7 години.

Кои бяха най-големите предизвикателства, с които се сблъскахте в началото на престоя си?

Езикът и административните въпроси по уреждане на най-елементарните битови въпроси – като отварянето на банкова сметка и намиране на жилище. Голяма главоблъсканица беше, но и това е част от приключението. После разказваш за това през смях, но в началото далеч не е смешно.

Как преодоляхте езиковата бариера (ако е имало такава)?

Приключението за нас започна от Берлин. Не знаех и дума немски в началото и това ме потискаше ужасно, защото аз обичам да говоря с хората. С ежедневни уроци и много усилия, за малко повече от една година, проговорих немски. И така живях в комфорт няколко години. После се преместихме в Женева. Френски не говоря. Сега преминавам през същото, но явно такава ми е съдбата. Поне смешни моменти не липсват, та се смеем от сърце на ситуациите, в които попадаме. Скоро отидох в един магазин, за да търся батерии и нали се опитвам да говоря френски и държа да се справям сама, питах за батерии. Продавачът обаче доста възмутено ми обясняваше, че няма такива неща в магазина му. Но аз виждам, че има, и му посочих, а той ми отговори “Госпожо, вие питате за бактерии, (произношението е близко, а аз не съм уцелила вярното), бактерии нямаме, батерии – има!„ Продължихме разговора на английски, за да предотвратим още недоразумения.

Сега големият плюс е, че дъщеря ми говори перфектно френски и имам 5 годишен преводач.

Какви ресурси или мрежи (местни общности, колеги, организации) Ви помогнаха да се адаптирате?

Единствено и само прекрасните хора, които срещнах случайно по пътя си. Вече вярвам, че всъщност няма нищо случайно в живота. Оставихме приятели в Берлин, Цюрих, намерихме и нови в Женева. Те ми помогнаха много и продължават да помагат.

Какви са основните разлики между работната култура в настоящата Ви държава и тази в България?

Основната разлика е вниманието към детайла, най-общо казано. Работата трябва да бъде свършена по възможно най-добрия начин. И не се допускат изключения. Да, хората грешат и това е нормално и се взема под внимание- допускането на грешка не е фатално, не се преследва и наказва, а се подхожда с разбиране. Може би и това е стимул хората да дават най-доброто от себе си.  И най-важното – тук никога не съм чувала фразата “Няма незаменими хора.“

Какви ценности и практики на работното място най-много Ви впечатлиха?

“Питай!„ беше първото, което чух. За нас, като че ли питането е символ на незнание и безпомощност, знак, че не сме способни да се справим за това, което сме наети. Тук е обратното. Особено, когато се отнася за някой, който тепърва навлиза в работата, без значение от предишния му опит. Въпросите тук се посрещаха като знак, че искаш да навлезеш бързо в материята, а не като причина да се зачудят защо да те наели. Което е доста успокояващо и действа мотивиращо, когато си нов.

И не само – грижата към психическото здраве е другия ключов момент. Нещо, което у нас все още не стои сред приоритетите на повечето работодатели. В България сякаш това, че си избрал да бъдеш журналист, лекар, полицай, си е твоя работа как ще се справиш със стреса, който е голяма част от ежедневието ти. Твоя отговорност, твоя работа.

В момента голяма част от моята работа е свързана с случващото се по света, а той буквално „гори„. Що се отнася до информационния поток, ние сме на втора линия – след хората, които са на място. Всеки ден публикуваме видеа от Газа, Украйна, всички така наречени „горещи точки„.

Това са кадри, които трудно достигат до излъчване. Защото са прекалено жестоки. Но наш дълг е да ги предоставяме. Това ни е работата. Работата, която сме избрали.

И тук идва ролята на нашите мениджъри. Допълнително време за почивка, различни тренинги за психично здраве, специализирана помощ. В мига, в който усетиш, че не се чувстваш добре, за теб се търси решение. Психичното здраве е приоритет.

Имало ли е ситуации, в които културните различия са ви затруднявали?

Никога. Всеки подхожда с уважение и разбиране към другите.  Различията ни сплотяват, обичаме да разказваме за обичаите си, традициите. Много се забавляваме! Страхотно е да работиш в среда, в която всеки ден се срещаш с хора от различни краища на света – случва се на ме поздравят на пет различни езика за добро утро – хубаво е!

Как намирането на работа се различава в настоящата Ви държава спрямо вашата родина?

За разлика от моя съпруг, пристигайки аз се озовах в ситуацията на НИКОЙ. Човек, който е напълно чужд и непознат на пазара на труда и за да намери място под слънцето, трябва да се доказва с всички сили.

Първо нека уточним едно. Как се намира работа в чужбина, когато профилът ти е толкова специфичен. Когато матерният език и перфектното му владеене е основата на работата ти. Когато познаването на местната среда и личните контакти са най-ценният ти ресурс.

Има една поговорка – „У дома и стените помагат“ – и в случая с журналистите това е точно така. През целия си кариерен път ние работим с името и лицето си, така че за нас намирането на работа не се случва в сайтовете или на борсата, а между разговорите в редакциите.

Когато започнах да търся работа, вече живеехме в Швейцария. А там пазарът на труда е доста специфичен. Медиите са по-малко на брой, международните организации и компании имат централи тук, но са ситуирани главно в Женева, което намалява шанса. И към всичко това трябва да се прибави конкуренцията, която наистина е от цял свят.

За някой с профил като моя, който все пак иска да продължи да се занимава с това, което обича, предизвикателството беше огромно. Мисля, че минаха четири години и значителен брой подадени CV-та, за да стигна до момента на интервю за позиция, която реално отговаря на профила ми. По щастливо стечение на обстоятелствата, вече живеехме в Женева, където в централата на EBU (Европейски съюз за радио и телевизия), имаха отворена позиция в новинарския отдел. (И да уточня – на граждански договор, първоначално без фиксиран ангажимент за броя часове заетост).

Трябваше ли да преминете през някакви допълнителни квалификационни курсове?

Всеки минава през задължително обучение, после има период на адаптация. Обученията не са еднократни – имаме такива постоянно, защото в световен мащаб тенденциите се развиват, а ние трябва да сме актуални. Така че ми е трудно да изброя колко обучения съм преминала, те просто са част от работата ни.

Срещали ли сте предразсъдъци или пречки заради чуждия си произход?

Не, никога не съм се сблъсквала с предразсъдъци. С любопитство, да. Но всичко е много позитивно. За съжаление, понякога аз не съм много позитивна що се отнася до случващото се у нас. Истината е, че България все още е доста непозната страна за чужденците.

Какво бихте посъветвали хората, които искат да направят подобна стъпка?

Да я направят, да опитат. Дори да не им хареса, това е опит. Безценен опит. Животът е безкрайно пъстър и интересен, ако се престрашим да излезем от зоната си на комфорт. Много вярно клише.

Ако можехте да се върнете назад, бихте ли избрали същия път?

Да, това е най-доброто решение, което някога съм вземала. Съжалявам, че не го направих по-рано.

Какво най-много ви липсва от родината в професионален и личен план?

Единственото, което ми липсва, е семейството. Няма начин на комуникация в съвременния свят, който да компенсира истинската прегръдка, разговорите до никое време или случайните срещи в последния момент с приятели.

Обмисляли ли сте връщане обратно и при какви условия бихте го направили?

Не, твърдо. Колкото и да ми липсва моето семейство, не виждам как бих могла да направя крачка назад. В живота никога нищо не се знае, разбира се, но на този етап виждам пътя си извън България.

Какво мислите за парите? Какво е тяхното влияние върху живота Ви? Какъв е Вашият съвет към хората, които често си задават въпроси, свързани с парите и колко достатъчни са те?

Парите за мен са символ на спокойствие. Не ми трябват милиони в банковата сметка, а достатъчно, за да не мисля какво ще правя, ако изникне неочакван разход или как да спестя за почивка. Важно ми е да се чувствам адекватно заплатена и спокойна за бъдещето. Парите не са цел, а средство за да сме спокойни и да реализираме мечтите си. В този аспект те са важни за мен.