Не подценявайте хората, с които работите

Кой е той?
Камен Алипиев – Кедъра, спортен коментатор, някои ме наричат и граждански активист, в резултат на което съм и аутсайдер. В училище се мислех за баскетболист, но още в казармата разбрах, че това няма много общо с реалността и след известно лутане на 26 годишна възраст реших, че ще ставам спортен журналист и от 33 години официално се занимавам с това, Всъщност пътят е предначертан, защото баща ми също се занимаваше с това, въпреки че според мнозина, ако си миньор и заведеш детето си в мината, това е приемственост, но ако баща ти те заведе на мястото, в което е работил е връзкарство. Работих пет години и половина като асистент-режисьор преди да се явя на конкурс организиран от Сашо Диков в ЕФИР2 и започнах да правя репортажи и да се опитвам да „крада занаят“ почти четири години, след като баща ми се пенсионира.

Първите си пари изкарах:
Започнах да работя на двайсетгодишна възраст, два месеца, след като се уволних от казармата. Първото си възнаграждение получих през март на същата тази 1987 година.

Стратегията за кариерното развитие е необходима:
Ако се върна толкова много години назад, със сигурност ще кажа „ДА“, но тогава нямах не само стратегия, но дори представа какво ще последва и докъде ще стигна. След неуспешната си баскетболна кариера, която завърши точно в казармата, нямах никакви планове и амбиции, още повече, че още преди „отбиването на редовната военна служба“, както се казваше тогава, бях стигнал до извода, че в социалистическа България възможностите за сериозно развитие не са много, особено ако родителите ти не са членове на БКП и „активни борци срещу фашизЪма и капитализЪма“. Това беше и причината да не кандидатствам в някое от съществуващите тогава висши учебни заведения. Ако трябва да дам отговор с днешна дата, ще кажа, че стратегията за кариерно развитие си е просто задължителна, но на всички ни е ясно, че плановете и стратегиите не винаги са гаранция за успех.

Първото работно място оформя професионалните навици:
За мен първото работно място се оказа на практика и последното, поне засега. Прекарах 32,5 години в БНТ, а откакто не съм там, се намирам в ролята на „самоосигуряващо се лице“, която е колкото приятна, толкова и рискована, особено за човек, който скоро ще чукне шейсетака. Но да се върнем на навиците – някои от най-важните – точност и дисциплина имах придобих още като син и спортист. Баща ни (имам по-малък брат) ни научи никога да не закъсняваме, за него това беше единайсетия смъртен грях и заради това до ден днешен сме обречени непрекъснато да чакаме някого за среща. Дисциплината дойде от тренировките и жонглирането с тях и ходенето (неособено често) на училище, но телевизията превърна тези навици вече в ежедневна рутина, която, в крайна сметка, ми е полезна и до днес. Тук е важно да кажа, че професията на спортния журналист и на журналиста въобще е занаят, който не се учи, а се краде. Може да имаш солидна подготовка и съответното образование, но без практиката няма как да се ориентираш и да си създадеш навици. Трябва да имаш добри примери, но лошите практики се попиват по-лесно.

Събитията и хората оставят най-голям отпечатък върху кариерното развитие:
В моето те са страшно много. Първият ефир, който беше голяма издънка и подкрепата, която получих от тогавашния си шеф – Сашо Диков, с когото (за съжаление) работихме прекалено кратко. Решението ми да се занимавам с американски спортове – баскетбол, бейзбол, американски футбол, което караше доста хора да ме смятат за луд, защото последните два спорта тогава бяха „тера инкогнита“ тук, но отново Диков искаше да разширява кръгозора на публиката и в това бяхме единомишленици. Поканата на Сашо Авджиев и Илия Костов да водя спорта в „Добро утро“. Отново Авджиев и Асен Григоров ме взеха да водя спорта в сутрешния блок, напук на колегите ми от спортната редакция, които имаха съвсем други предложения, а сутрешният блок е отлично училище и за дисциплина, и за отборна работа, освен това целият екип беше невероятен и искрено се забавлявахме, независимо от ранното ставане. Имах дори няколко седмици като основен водещ, първо с Ивет Добромирова, после сам, но след това се отказах, защото идваха олимпийските игри в Атина, а спортът ми даваше повече свобода. Самото отразяване на олимпийски игри е върховното изпитание за спортния журналист, а това, което направихме в БНТ между Атина2004 и Рио де Жанейро2016 с изграждането на наши студия на мястото на събитието, остава образец за отразяване на игрите и важен момент в усъвършенстването на работата ни като репортери, коментатори и водещи. Голяма заслуга за това има Методи Манченко, който стартира тези амбициозни проекти, за съжаление приключили в Бразилия. Важно събитие в кариерното ми развитие беше и отказът на предложението на Григор Христов (един от хората, на които също дължа много) да се занимавам с футбол. Ако бях. Приел, отдавна нямаше да съм спортен журналист, същото се отнася и до воденето на сутрешния блок. Но понеже въпросът е за кариерното развитие по принцип, може би трябва да обобщя – големите събития в спорта, остават най-голям отпечатък в кариерата на хората от нашия бранш, отразяването им и възможността да се чувстваш част от света повишават качеството на работата, а хората, които оставят отпечатък са менторите, тези, които ти подават ръка и стоят зад гърба ти, дори да си направил грешки.

Уроците от грешките са безценни:
Понеже приемам всичко лично и написаното досега по-скоро прилича на егоистична автобиография, а не на кариерни съвети, ще използвам отговора на този въпрос, за да кажа, че аз съм по-скоро пример за нереализиран потенциал и бих могъл да давам съвети как не се правят нещата, но с типичния си овенски инат, често съм виждал своите и въпреки това съм продължавал да ги правя. Една от най-важните грешки е да не подценяваш хората, с които работиш и да не се държиш с тях арогантно и надменно. Що се отнася до правилната реакция – тя е да се опиташ да анализираш ситуацията, да си признаеш, че си сгрешил и да се опиташ да разбереш причините, подари която си сбъркал. Да не изпадаш в депресия, защото грешките, ако успееш да се възползваш от тях, са много по-добро училище от успеха.

Ключови качества за бързо кариерно развитие:
Това е много интересен въпрос. Виждал съм всякакви варианти. Първо – за да получиш шанса за бързо развитие, трябва да имаш качества, някой да ги забележи и да ти даде път. Когато нещата се получават прекалено лесно и се прескачат логичните постепенни стъпки в кариерното развитие, е напълно възможно хората да започнат да приемат това за даденост, да демонстрират излишно самочувствие и да се държат арогантно, вместо да продължат упорито и да демонстрират качествата, които са ги довели до бързо израстване. Обикновено постепенното и изстрадано израстване в кариерата помага по-добре да се оцени постигнатото до момента и да се продължи напред. За съжаление в медиите кариерното развитие не винаги е базирано на личните качества и професионалните умения, хубавото е, че липсата на класа и подготовка се вижда и чува много лесно. Ако ти преформулирам въпроса в „Кои основни качества са необходими за бързо кариерно развитие?“, тогава можем да говорим за експертни знания, комбинирани с амбиция и лидерски качества. За съжаление в света на корпоративната лоялност и политическата коректност да показваш, че си по-добър от другите е равносилно на смъртен грях.

Ролята на семейството върху кариерното развитие:
Сигурно е, че родителите искат най-доброто за детето си и се радват най-много на неговите успехи, но понякога (даже доста често) прекалените родителски амбиции водят до деформирането на представите им за възможностите на скъпоценния наследник, а това поставя обекта на надеждите им в балон пълен с илюзии. Може би най-опасното е, когато родителите искат децата им да сбъдват техните мечти, а не своите собствени. В спорта, особено в колективните спортове, намесата на родителите понякога е доста токсична, затова на вратите на все повече зали се появяват бележки с текст: „Родителите дотук“. С това не отхвърлям тотално родителските подкрепа и съвети, защото все по-често виждаме завръщането на традицията децата да наследяват семейния бизнес или професията на някой от родителите си, а тогава практичните съвети, базирани на опит са безценни. За съжаление у нас е прието децата „да бозаят 25 години“, тоест да са глезени и под опеката на родителите си до доста късна възраст, което им пречи да бъдат по-решителни и да взимат самостоятелни решения.

Ролята на приятелите в кариерното развитие:
Не знам. Голямата част от старите ми приятели нямат представа точно какво е естеството на професията ми. Един (който има представа) пък ми каза, че няма как да изкарвам много пари с тази работа, защото от нея не зависи човешкия живот ;-) Друга голяма част от приятелите ми са и колеги, с които сме обречени непрекъснато да си говорим за работа и това наистина е полезно за развитието. Но, тук е важно да споменем, че кариерното развитие в класическия му смисъл, не е най-хубавото нещо, което може да се случи на един репортер, журналист, коментатор или водещ. Особено в БНТ (а и не само) позицията на главен редактор (продуцент) е свързана с колосални количества бумащина и бюрократични процедури, които по-скоро те вадят от активната журналистическа работа и те превръщат по-скоро в чиновник. Това отново не е отговор на въпроса, а оттклонение в някаква странна посока, но в един идеален свят ролята и на семейството, и на приятелите трябва да бъде стимулираща и подкрепяща, а истинските приятели не трябва непрекъснато да ти повтарят колко си добър, а да могат да са критични и смело да ти сочат грешките. Понякога такава откровеност разваля приятелства.

Баланс между личен и професионален живот е труден, но важен:
Ако има, аз със сигурност не я знам. В работа като моята, в която работиш дори когато почиваш, защото трябва да си информиран 24/7, а и защото професията на спортния коментатор е една от най-хубавите (макар и неблагодарни) в света, е много трудно да направиш този баланс и от това страдат най-близките ти хора. А когато отгоре на всичко приемаш всичко лично, „катастрофата“ е пълна. Телевизията, особено новинарството и спортната журналистика, не са нормални професии за хора, които искат да работят от девет до пет и да са свободни в събота и неделя. Всеки, който тръгва да се занимава с тях, трябва да си дава сметка за това, а ако успее да намери начин да постави граници между професионалния и личния си живот, ще е близо до нирвана.

Хоризонтално кариерно развитие е за предпочитане между 20-35 години:
Може да ви прозвучи прекалено „олд скуул“, но според мен отговорът тук категорично е хоризонтално. Сега мнозина търсят бърз успех, бързи пари, дори пари без да полагаш много усилия. Заради това, както и заради политическата коректност и инфлуенсърството вече няма некадърници, неподготвени, глупави, а само хора, които се занимават с поредния си „проект“. Всъщност постепенното натрупване на умения и знания, в който и да е занаят, помагат да се разбере процеса и малките детайли в работата, които впоследствие могат да са изключително полезни, ако развитието стане вертикално. Освен това постепенното израстване те учи да оценяваш стъпките по пътя си. Но ако вярваш в уменията си и се влагаш напълно в работата си, а не получаваш не само възможност за развитие, а дори малко поощрение, трябва да се замислиш дали това е твоето място.

Най-ценният кариерен съвет, който бих дал:
Когато бях още блуждаещ безцелно, дългокос асистент-режисьор в БТ (тогава все още се казваше така) един от най-важните хора по пътя ми, режисьорът Найчо Токин ме попита: „Кедър, кое е най-важното?“. Аз тъпо отговорих, че е важно да изкарваме добри пари, да се забавляваме и да купонясваме. Отговорът беше: „Не, най-важното е да намериш ТВОЯТА работа!“ Това е и съветът, който мога да дам днес, макар и след толкова години невъзнаграден къртовски труд, най-важното е да намериш работа, която да ти харесва, да я обичаш и да си готов да влагаш максимума от себе си всеки ден.