112 не стигат: жаждата за нови светове е по-силна от списъка с дестинации

Представете се с няколко думи..

Магдалена Гигова. Журналист по професия, приключенец по дух. С две думи: лачена лелка с гибелна слабост към пътешествия и животинки. Знаете приказката на Конфуций „Ако намериш професия, която обичаш, до края на живота си няма да работиш“.  В този смисъл съм и голяма късметлийка. Водя предаване за пътешествия по БНР,  по Радио София всяка събота от 13 часа разказвам любовните истории на известни българи, а за агенция „Блиц“ правя подкаст на здравни теми. Плюс писането за различни издания като Voyage, Premium Lifestyle, вестниците Над 55 и Доктор и собствения ми сайт www.dromomania.bg   

За Вас пътуването по света е?

Съпреживяване, любопитство, цел и... позабравената българска дума - сърбел.

Колко различни държави сте видял до момента? Разкажете ни любопитна случка или акценти от Ваши пътувания?

До този момент държавите са 112. (Като номерът за спешна помощ). Отговарям на въпросите насред пустинята в Намибия и се надявам нетът в лоджата да е достатъчен да мога да изпратя текста. Страните са крайно недостатъчни, според алчната ми за нови преживявания същност. Но не бройката е важна. Не пътувам, за да поставя „чавка“ на картата, а за да науча нещо ново, да срещна интересни хора, да се потопя в съответната култура, история, кулинария, бит. За времето на пребиваването да стана „местна“, а не туристка с пътеводител в ръка, която вижда само набелязаното.

Случки – малко по-нататък.

Обичате ли да повтаряте дестинации? Дайте примери и мотивация „за“ или „против“?

Няма място, в което не бих отишла отново, защото ще ми е интересно да видя промяната. Е, може би Бутан. Страната на най-щастливите хора ми се стори застинала. Сякаш е за един път в живота. Но кой знае?

В уж „скучната“ Швейцария съм ходила 11 пъти и винаги ми е било безкрайно занимателно. В Индия съм била 12 пъти, но това е вселена, която никой не може да опознае до край, дори да живее там. И седемте ми бродения из Тайланд са само добро начало. А през трите ми посещения в Китай, всеки път сякаш бяха сменили държавата, та ми е време за ново пътешествие. Няма безполезно знание и ненужно преживяване. Затова, колкото и да ми е „еднаква“ Европа, винаги се радвам да попадна на място, където не съм била. А те не са малко. 

Кое беше първото Ви пътуване, което истински ви промени като професионалист и може да се каже, че промени мисленето Ви?

Както можете да се досетите, преди 10 ноември 1989 година можех да пътувам само до „разрешените“ социалистически страни. Слушах с упование разказите на баба ми, която казваше как е решавала сутринта, че има нужда от нова рокля или иска да види изложба, за която е прочелавъв вестника и е хващала влака за Париж. По тази причина пропуснах Съветския съюз. Струваше ми се константа, до която винаги мога да отида.

Майка ми постъпи благородно и се омъжи в Бавария. По-точно в Байройт, при Вагнеровия фестивал. И през 1986 година аз се оказах в по-западната част на Германия, докарана до естетически шок от искрящо белите къщи, яркочервените покриви,  подредените по конец градинки и изключително сърдечните „студени“ германци. Че попаднах и във Фестшпилхаус на „Танхойзер“, дирижиран от Даниел Баренбойм. Преживяване, което винаги ми се е струвало вероятно колкото да получа литър брилянти. А ми се случи! И сякаш ми даде криле.

Първото ми пътуване през 1990 година беше до Съединените щати, но не то ме промени.  Колкото и да ми беше интересно, сякаш бях подготвена от филмите, дето гледахме на пиратски видеокасети с гласа на Васил Кожухаров, който превеждаше всички роли. Имах 6-месечна виза, но побързах да се върна, за да гласувам в първите демократични избори. Но първото ми ходене до Китай през 1993 ми показа, че има свят толкова различен от нашия като манталитет, психика, устройство, история и култура, че сякаш отприщи в мен неистово желание за знания в тази посока.  Може би затова Азия ми е любимата дестинация и като изключим няколко държави, завършващи на „джан“ и „стан“, от този континент ми остават само Лаос, Северна Корея и Ирак. Но изначално съм готова да тръгна за всякъде по всяко време.

Какво научавате за себе си и професионалните си умения, когато сте в нова културна среда?

Осъзнах е, че ако не тръгваш към хората с предубеждение и предразсъдък, носиш усмивка,  добро настроение и не се опитваш да ги променяш, няма начин да не ти отговорят със същото. Затова се чувствам добре във всякаква културна среда. Когато бях в Иран, например, се бях подготвила с покривала за глава, черна абая до  глезените, а домакините се подсмихваха, че съм облечена много по-строго по правилата от самите тях. Хубаво е човек да отива подготвен, но не е задължително да остава в рамките на прочетеното и наученото. А да е отворен, добронамерен и (повтарям се) любопитен. Това е движещата сила на журналиста.

Понякога обаче си мисля, че точно поради факта, че бързо създавам трайни приятелства никога няма да съм истински „добра“ в професията. Защото не бих прекрачила нечий труп (не буквално) за статия на първа страница. Дори да науча сензационна новина, ако са ме помолили да не я съобщавам, съм склонна да си замълча в името на добрия тон или етиката.

Срещали ли сте хора или идеи по време на пътувания, които са повлияли на кариерния Ви път?

В професионално отношение най-големият ми журналистически късмет е присъствието на срещите на закритата вече фондация на Петър Стоянов „Център за глобален диалог и сътрудничество“ във Виена. Там се събираше световният елит и човек можеше свободно да разговаря с всеки. Например, когато помолих Шери Блеър, съпруга на бившия британски премиер Тони Блеър и един от най-тачените адвокати на Острова,  за интервю за вестник „Труд“, където работих повече от 20 години, тя с усмивка каза „Разбира се“, макар изобщо да не беше чувала за това издание. Когато десет години по-късно дойде в България за женски форум й показах общите ни снимки и отново разговаряхме за кратко.

Естествено, не можеше да става дума за интервю с Бил Клинтън (пиар отледълт му е каро крепостна стена), но да слушаш речите му, да получиш от ръцете му книгата му Giving с автограф, е наистина изумителен шанс. Пак там направих няколко материала с Клаус Майне от „Скорпионс“, с Рик Юн, изиграл злодея Зяо във филма за Агент 007 „Винаги ще има утре“. С генерал Уесли Кларк, главнокомандващ силите на НАТО В Европа, дори се сприятелихме. Разговарях с отишлия си неотдавна Феликс Баумгартнер, който скочи от 33 км в стратосферата, със световния шампион по шах Анатолий Карпов... Незабравими срещи!

Безкрайно съм благодарна на семейство Парпулови, че избра мен да ги придружа на срещата им с принц Чарлз (днешнният британски крал) на негов терен в Уелс. Тяхната фабрика за килими в град Костандово от години тъче за английското кралско семейство.

Е, понякога такива височайши контакти помагат на битово ниво. При едно от ходенията ми в Индия бях поканена на туристически панаир в щата Мадя Прадеш. Носех документ, че организаторите поемат цялото ми пребиваване в град Бопал, но човекът зад гишето на летището повтаряше като курдисан, че ако не му покажа документ за резервиран хотел няма да ме пусне. Зад мен опашката растеше застрашително. Признавам си, ако не става дума за работа, не винаги реагирам бързо и адекватно. Но този път получи просветление „свише“. Сетих се, че в телефона имам снимка с Шри Нарендра Моди, сегашния премиер на Индия. При едно от посещенията ми в Гуджарат, където той беше министър-председател, направих кратко интервю и се щракнахме за спомен. Изрових снимката, упоритият чиновник стана прав и като на парад влязох в Индия.

Защо ви ги разказвам тези случки? Понеже от тях става ясно, че колкото на по-висока позиция е човек, толкова по-земен, разбран и отворен е. Ако подходиш с такт и уважение.

Смятате ли, че пътуванията ви помагат да разширите професионалната си мрежа? Как?

^{Никога не знаеш къде ще те срещне късметът. Често споменавам тази дума, но в журналистиката освен уменията и подготовката, тя играе голяма роля. Например, в Индия се запознах с филипински колеги и когато им писах, че ще летя до Манила ми бяха направили такава програма за места, които никога нямаше да видя ако сама организирах пътуването си и безценни срещи с хора. Важна роля играе и непредубедеността. Пътувайки с влак от Когала до Пинавала в Шри Ланка се заговорих със случаен човек.  Той, естествено, ме разпита за професията, за целта на пътуването и когато му казах, че отивам да видя приют за слончета, веднага ми опонира, че не е възможно да съм на 30 км от най-тачените храмове на Буда в град Канди и да не ги видя. Оправдах се с липсата на време. „Щом свършите при слоновете, ми пишете СМС, вземете междуградския автобус, аз ще ви чакам на спирката, с мотопеда ще ви закарам до храмовете, а после до гарата“. Всяка нормална жена ще си помисли, че ще я отвлече за бяла робиня старша възраст, но аз му се доверих и не съжалявам. И до сега си пишем понякога. Всяко пътуване обогатява не само душата, познанията, ами и мейлинг листата. Доста често разменяме съвети с пътуващи писатели, с които сме били някъде по света и, макар че не сме се виждали повече, оставаме приятели, свързани от общата страст към пътешествията.}

Какви умения развивате най-много, когато пътувате, и как те се отразяват на работата Ви?

Наблюдателност. Умения да хванеш момента, без да се колебаеш. Лекота на общуването. Приспособимост към всякакви условия (спала съм в най-скъпия хотел в Европа и в палатка в пустинята Куч и съм се чувствала еднакво добре). Убеждение, че подготовката е най-печелившата импровизация. Всичко изброено е еднакво валидно както за работата, така и за живота, защото при мен те са едно и също.

Има ли град или държава, които са Ви вдъхновили да започнете нов бизнес или проект?

С ръка на сърцето признавам, че не ставам за бизнес. Бързо създавам приятелства, а от приятели пари не взимам, така че ще фалирам за броени дни. Но пък вдъхновение за професионални проекти получавам в  изобилие.  Преди доста време, след пътуване до Бирма, на шега си направих блог http://magdalenagigova.blogspot.com  и започнах да публикувам пътеписи, интервюта и есета, без никаква идея за популяризиране. Когато обаче от Fox TV ме поканиха да отида до Атина, за да направя интервю със Стана Катич (позната от „Касъл“ и „Забравена“) бяха по-впечатлени, че блогът ми има 60 хиляди четения, а не толкова от несъществуващият вече вестник „Преса“. От онзи момент влизанията са набъбнали до над 820 хиляди, а аз, честно казано, не правя нищо затова. Сякаш блогът е заживял собствен живот. Най сайта си www.dromomania.bg в момента обръщам повече внимание. Идеята за него също се роди  на път  - в Брюксел.

Когато сте в непозната страна, чувствате ли се по-мотивиран или по-разсеян? Защо?

В непозната страна включвам на режим „странстване и бродене“. Неудържима съм. Ненапразно слоганът на моето предаване по БНР е „Луда за връзване, когато става дума за пътешествия“.  Просто искам да се потопя, да видя, да вкюся, да помириша, да пипна, да сдъвча... Ненапразно приятелите ме наричат „хранителен сапьор“. Опитвала съм какво ли не във всякаква обстановка – от бална зала до пръстен под в колиба, от пържен скорпион до супа с вулканичен камък.

Има ли дестинации, които действат като „рестарт“ за вашата креативност и амбиция?

Не съм сигурна, че съм амбициозна. Желанието да бъда добра в това, което върша идва по-скоро от стремеж към баланс, а не за победа и надмощие на всяка цена. Ако перифразирам една японска поговорка „Искам да бъда щастлива, а не права“.  Иначе всяко предизвикателство е подтик за съзидателност - предпочитам българската дума за креативност. Ако нещо толкова ме  е заинтригувало, че искам не просто да го опиша, а да се заровя, да проуча и не спирам да разказвам, значи ми е натиснало копчето за рестарт. И континентът няма никакво значение. Само подтикът.   

Как се справяте с баланса между работа и удоволствие, когато пътувате?

Вече изяснихме, че за мен работата е удоволствие и никога не ми тежи. Разбира се, когато водиш предаване или имаш уговорката да предадеш текст, подреждаш приоритетите си така, че да свършиш всичко, да оставиш безупречно необходимото за времето, докато не няма. А когато пътувам, на твърдия диск в главата ми се запечатват гледки, срещи, хора, места, които по-късно ще пресъздам с насладата на съпреживяването на спомена.  

Как пътуванията промениха начина, по който възприемате стойността на парите?

Може да е смешно, но аз пресмятам всичко в пътешествия. И ако някоя дама ми каже, че си е купила рокля за не знам колко хиляди в главата ми се стрелка мисълта „Лелее, колко самолетни билети са това“. Отдавна съм осъзнала, че няма смисъл човек да инвестира в тухли и тенекии, само в знания и спомени. Те са истинското богатство.

Пътувате ли с цел да намерите нови начини за печелене на пари?

Бих искала, но нямам талант за това. Вече си признах, че съм ампутирана откъм бизнес умения.

Какви уроци за финансовата независимост сте научили от различни икономики и култури?

Старите българи имат една поговорка „Бели пари за черни дни“. Същата с известна модификация повтарят и евреите. Подтекстът е, че когато имаш някаква сигурност за бъдещето, по-скопойно си вършиш работата и не правиш грешки от прибързаност, нетърпение или нужда.  

Според Вас по-добре ли е да харчите за преживявания, отколкото за материални придобивки?

Вече отговорих на този въпрос.  

Как виждате бъдещето на дигиталния номадски живот?

Надявам се все повече хора да избират този начин на живот, защото той разширява кръгозора. Много се радвам на младите, които без никакви предразсъдъци хващат самолета и само с най-необходимото на гръб отиват накрай света, работят от джунглата или от някой плаж, сменят държави и континенти, създават приятелства, влюбват се... Много обичам да цитирам Марк Твен „Пътуването е пагубно за тесногръдието и предразсъдъците“.

Има ли конкретни страни, които са по-благоприятни за работа и инвестиции?

Трудно бих могла да върша работата си някъде другаде, защото колкото и добре за владея езика, винаги ще има подводни камъни, на които да се подхлъзна. Все си мисля, че човек сменя държавата по икономически или кариерни причини. Е, може и емоционални – ако се е влюбил. В момента България е нещо като данъчният рай на Европа. С такова впечатление оставам, общувайки с приятели италианци, които карат коли с наши номера и са регистрирали фирми у нас. Единствено по финансови причини. Доста белгийци също „местят“ компаниите си.   Някои смятат, че Коста Рика е прекрасно място за живеене, защото природата е щедра, няма армия, учителите са повече от полицаите и образованието и медицинското обслужване са безплатни, но вероятно местните няма да се съгласят. Оказа се, че и в Намибия здравеопазването се поема от държавата и ако ти се налага лечение в чужбина, властите взимат решение в рамките на седмица-две, но никой не е хукнал да емигрира.

Ако можехте да изберете едно място по света, където да развиете следващата си голяма идея, кое би било то и защо?

Сещам се за поговорката „Камъкът си тежи на мястото“.

Кои са дестинациите, които бихте препоръчали задължително да бъдат посетени и защо?

Мога само да споделя кои са местата, на които обичамда се връщам. А не да препоръчвам, понеже колкото хора, толкова вкусове.  Керала е едно от най-любимите ми места. Тя и Гоа са плавният начин да възприемете Индия, ако подхождате към нея с хигиенни и естетични съмнения. В  най-южния щат всичко е искрящо зелено, водата е в изобилие, а океанът – топъл  и ласкав. Керала е люлката на аюрведата. Мястото е открито от Васко да Гама (къщата му още стои в Кочи). „Разписали“ са се португалци, холандци, французи, англичани, имало е голяма еврейска колония и всички живеели в мир и любов. В католическите храмове се служи на хинди или на местния език, който звучи като чуруликане на птички. От  Гоа пък португалците са си тръгнали през 60-те години на ХХ век плачейки, след като са научили местните да правят отлично порто. Навремето е имало поговорка „Ако си видял Старата Гоа, няма нужда да ходиш до Лисабон“. И на двете места времето се стеле гладко и сладко като петмез, хората са благи и усмихнати, толерантни и  отворени. Отида ли там, обзема ме чувство на свобода и сигурност! Сигурно при предишно прераждане съм била индийка. Тайланд е другата ми любима посока, заради неизброимото разнообразие на релеф, цветове, форми, история, кулинария, контраст между мегаполиси и рибарски селца, между планински вериги и копринени плажове.    

Какъв е кариерният съвет, който бихте дали на базата на видяното в цял свят?

Амбицията е ценна движеща сила, но е унищожителна ако е на всяка цена. И не е подплатена с качества.