Как да не ходим на лекар, когато вече е късно?

Бихте ли разказали накратко за професионалния си път и за това какво Ви кара да имате толкова силно отношение към темата за превенцията и ранното откриване на заболяванията?

От човешка гледна точка моят професионален път никак не е интересен – цял живот в една система – тази на общественото здраве и по една специалност – епидемиологията. Това изглежда скучно но всъщност е много добра възможност да се посветиш на нещо което сам си избрал и да успееш да минеш по всички стъпала на професионалното развитие – от редови епидемиолог в ХЕИ Хасково до Главен държавен здравен инспектор двадесет години по-късно. В епидeмиологията е неоспорим постулат, че колкото по-рано откриеш и докажеш едно заразно заболяване толкова по-бързо и ефективно можеш да се справиш с него и да не допуснеш то да прерасне в епидемичен взрив или епидемия.

 

Защо според Вас толкова много хора в България отиват на лекар едва когато вече имат сериозен проблем? Защо чакаме симптомите да станат очевидни, вместо да търсим проблема, преди той да се е появил?

Защото сме свикнали някой да се грижи за нас – родителите, училището, институциите, държавата. За съжаление това е доста далече от действителността. Истината, дори това да звучи малко цинично е, че ако изключим родителите след детството няма личност или институция която да милее чак толкова за нашето здравословно състояние. Нормално е човек да обръща внимание на собственото си здраве и да се грижи да поддържа организма си в добра кондиция. Това обаче не винаги е така, не винаги е и толкова лесно. Някои навици са много силни и трудно се преодоляват дори да сме наясно с тяхното вредно влияние – да припомня само най-разпространените – неправилно хранене, заседнал живот, тютюнопушене, употреба на алкохол, полипрагмазия и др.

 

„Щом нищо не ме боли, значи съм здрав“ – една от най-опасните заблуди ли е това? Колко често липсата на симптоми всъщност означава само, че заболяването все още не е дало сигнал за себе си?

Всъщност при повечето болести има скрит, тих период, които понякога продължава години. Тогава сме в етап когато симптоми почти няма, същевременно има голям шанс за спиране развитието на заболяването дори и без тежко лечение и приемане на медикаменти. Аларменият предупредителен сигнал могат да са резултатите от някои лабораторни изследвания или образна диагностика, но ако сме ги направили в рамките на профилактичен преглед.

 

Къде според Вас трябва да поставим границата между отговорността на здравната система и личната отговорност на всеки човек за собственото му здраве?

Както вече казах, добре е някой да се грижи за нас, но в повечето случай това не е така. Може да звучи вулгарно, но надали на някого му пука особено за нашето здраве повече отколкото на самите нас. Доза здравословен скептицизъм и дори егоизъм тук не е излишна. Илюзията, че държавата, министерството, болницата или дори личният ни лекар ще мисли за нашето здраве повече отколкото ние самите е опасна заблуда и е черта насадена от друга социална система.

 

Япония често се дава като пример за общество с висока продължителност на живота, много столетници и силно развита култура на профилактика и скрининг. Какво можем да научим от японския подход и кое от него би могло да работи в България?

За съжаление тук съм скептично настроен. Бил съм в Япония и познавам добре тяхната народопсихология – тя е доста различна от нашата. Исторически и традиционно те са хора слагащи общият интерес далеч по-напред от личния, склонни са да приемат строги правила и да ги спазват понякога правейки неразбираеми за нас жертви. Ние сме в много по-голяма степен индивидуалисти – това има и добрите си страни, но като цяло не е в интерес на обществото и на спазването на закона и реда. Начинът им на живот, традициите на японската кухня, здравословното хранене и движението са дълбоко вкоренени в традициите им и не мисля, че е реалистично да мислим, че можем да ги пренесем директно при нас.

 

Имаме ли в България проблем не толкова с медицината, колкото с културата на профилактиката? Защо човек е готов да чака, докато възможността за лечение стане много по-сложна, вместо да инвестира време и средства много по-рано?

Точно така е и практиката непрекъснато ни дава доказателства за това – много заболявания – сърдечно-съдови, метаболитни, онкологични и др. се откриват при нас на значително по-късен етап. Често това е ключово за успеха на терапията и за крайният изход. Напоследък се опитваме да преодоляваме този проблем чрез разработването и изпълнението на различни профилактични и скринингови програми и това е стъпка в правилна посока. Но често те са ограничени като обхват, с нисък бюджет и ограничено време на прилагане при това касаят отделни диагнози на фона на огромното разнообразие от здравни проблеми и заболявания.

 

Ако един човек иска реално да поеме отговорност за здравето си, от каква възраст трябва да започне с регулярната профилактика и как трябва да се променя тя през различните етапи от живота?

Като се започне от юношеството та чак до дълбока старост – винаги има място за профилактика и ранна диагностика. Разбира се колкото повече се трупат годините и особено с преминаване на границата от 50-60 години все по-важно става да обръщаме внимание на здравето си и активно да търсим ранни признаци на започващ патологичен процес.

 

Кои са базовите изследвания, които според Вас човек не трябва да пренебрегва – кръвни показатели, кръвно налягане, урина, сърдечно-съдова оценка, образна диагностика, онкологичен скрининг? И кои от тях трябва да бъдат задължителна част от личния ни здравен календар?

Не съм тесен специалист в основните медицински дисциплини и не считам, че съм експертът, който най-точно може да препоръча конкретните изследвания и тестове. Мога да препоръчам обаче да се възползваме поне от минимума възможности които ни предоставят различни профилактични програми – например тези за ранно откриване на рак на простатата, на гърдата, на дебелото черво, на матката. Те са избрани не случайно – покриват едни от най-често срещаните диагнози, които са причина за смърт в голям процент от населението. Медицината преживя истинска революция във възможностите за лечение при някои от тях и при ранно откриване излекуването е възможно а преживяемостта и осигуряването на години пълноценен живот - напълно постижимо.

 

Има ли опасност да изпаднем и в другата крайност – да правим огромен брой изследвания без медицинска необходимост? Как да различим истинския профилактичен скрининг от просто „правя си всички изследвания за всеки случай“?

Не само че има, а дори е реалност при доста хора. Това е другата страна на медала. Има чувствителни хора, черпещи информация от недоказани източници, най-вече в социалните мрежи, които са склонни на абсолютни крайности. Те правят ненужни изследвания, настояват за непрекъснати прегледи и сложни апаратни изследвания, обикалят лекари и болници, приемат хранителни добавки и лекарства без каквато и да е необходимост. Освен, че губят собственото си време те затлачват системата, харчат личен и обществен ресурс без да има нужда от това. При това са убедени в правотата си, търсят активно и четат информация, която отговаря на виждането им и много трудно приемат научни факти и доказателства в обратна на убеждението им посока.

 

Колко важна е фамилната история? Ако в семейството има определени заболявания, трябва ли човек да започне изследванията по-рано или да ги прави по-често?

Изключително важна е. Науката непрекъснато намира нови и нови доказателства за това в каква голяма степен наследствеността играе роля при толкова много диагнози. Не трябва да сме фаталисти и едва ли не да считаме, че всичко е предопределено, че каквото „ни е писано“ това ще стане, но истината е, че наличието на определени заболявания в предците е червена лампа – предупреждение какво можем да очакваме и на какво да обърнем специално внимание.

 

Защо според Вас българинът психологически приема по-лесно разхода за лечение, когато вече е болен, отколкото разхода за профилактика, когато все още се чувства здрав?

Ами той прави същото не само по отношение на здравето си. Ние нямаме култура на превенцията – знаете колко хора в България са склонни да застраховат имуществото си например. Прибягваме към това само ако е задължително – както е гражданската отговорност за автомобилите. Психология от типа – на мен няма да се случи или ще го мисля когато стане е масово разпространена.

 

Можем ли да говорим за икономика на здравето и от лична гледна точка – че в много случаи превенцията и ранното откриване могат да спестят не само здравословни проблеми, но и многократно по-големи разходи по-късно?

Това е безспорно. Аз всяка година се сблъсквам точно с този тип мислене по отношение на имунизацията срeщу грип например. Дори и сравнително леко преминаващото заболяване изисква лечение, което е поне 2-3 пъти по-скъпо от цената на ваксинацията. Да не говорим за тежките усложнения, изискващи болнично лечение и прилагане на много лекарства – там разликата в цената достига дори стотици пъти. Дори не отчитам тук пропуснатите ползи – от това, че ще бъдем в болнични или разходите на обществото – дори само в личен план сметката е повече от очевидна в полза на профилактиката.

 

Как трябва да променим народопсихологията, за да престанем да възприемаме профилактичния преглед като нещо, което правим „ако остане време“, а като нормална част от живота си – както плащаме сметки, поддържаме автомобила си или ходим на зъболекар?

Народопсихологията е продукт на дълги години историческо развитие. При това е инерционна система при която ефектите са бавни и отложени във времето. Но това не значи, че не трябва да работим по въпроса. Имах преди време интересен разговор с колеги във Великобритания, която постигна забележителни успехи в това да намали драстично тютюнопушенето, особено сред младите хора. На въпроса ми как го постигат ми обясниха, че работят упорито и убедено и първите видими резултати са видели едва след 7-8 години, а реално намаляване на тютюнопушенето отчитат близо 20 години след началото на програмата. Страхувам се, че нашите политици нямат това търпение – ако резултатите не са видими за 1-2 години или поне в рамките на един мандат - те губят интерес и желание да финансират такива профилактични програми.

 

Каква роля могат да имат работодателите? Може ли една компания реално да промени поведението на хората, ако направи профилактиката и скрининга част от корпоративната култура, а не просто поредната социална придобивка?

Определено могат да играят значителна роля, стига да осъзнаят ползата от това и да са склонни да инвестират в здравето на работниците си. Последните години наблюдавам интересна тенденция – при ежегодната имунизация срещу грип преди зимния сезон, представители на големи западни фирми имащи клонове в България организират по тяхна инициатива безплатна имунизация за персонала си. Освен чист социалния ефект от тази мярка те са си направили добре сметката и опитът ги е научил, че е много по-изгодно да отделят по 15-20 евро за ваксинация отколкото да загубят стотици работни дни и разходи при една грипна епидемия. Този пример е заразителен и сега виждам, че и много наши фирми започват да правят същото.

 

И накрая – ако трябва да убедите човек, който от години не е ходил на профилактичен преглед с аргумента „Нищо ми няма“, да го направи още сега, какво бихте му казали?

Мисли повече за себе си! Бъди егоист в добрия смисъл на думата. Не очаквай някой да го е грижа за теб повече отколкото самият теб те е грижа. По-ефективно, по-евтино е да следиш здравето си и да се грижиш за него отколкото да лекуваш болести и да обикаляш болниците като пациент.