Животът отвъд позициите, титлите и компаниите

"Когато работният ден приключи, разбираш кой търси позицията ти и кой – теб самия!"

Коя е Дина Темелкова днес – отвъд позициите, титлите и компаниите, които е ръководила?

Преди всичко съм човек, който продължава да бъде любопитен към света. Обичам да уча нови неща, да пътувам, да срещам интересни хора, да се захващам с предизвикателства. Трудно ми е да стоя на едно място, дори когато съзнателно съм решила да си дам почивка. Непрекъснато съм на телефона и в информационния поток.

Професионалният ми живот винаги е заемал огромно място. Обичам света на бизнеса, големите проекти, преговорите и предизвикателството да превърнеш една идея в реалност. За да не е толкова скучно в моя свят има и много цветове, картини, музика и арт. Всички ми казват, че това се забелязва и във визия и в личен стил, не само във външен вид, а и като по-нетрадиционен подход в управлението. Приемам това като комплимент.

Ако трябва да посоча едно от най-силните си професионални качества, бих казала, че съм добър търговец. Имам усет към възможностите, към хората и към това как да намеря общ интерес дори когато позициите изглеждат много различни. Вярвам, че търговските умения могат да се развиват, но истинският търговски усет е нещо, което до голяма степен носиш в себе си.

Интересното е, че през годините много от хората, с които първоначално сме се срещнали в ролите на клиент или доставчик, партньори или колеги, впоследствие са станали мои близки приятели. Някои от най-ценните ми приятелства са започнали именно в бизнеса, в офиса или в галерията.

И това много ми помага и професионално. Защото когато познаваш хората отвъд конкретната сделка или проект, общуването е различно. Можеш да проведеш труден разговор, да не сте съгласни по даден въпрос и въпреки това да запазите уважението и добрите отношения.

Но извън бизнеса съм и майка, съпруга, приятел. И всъщност никога не съм вярвала особено в теорията за work-life balance, сякаш професионалният и личният живот са две отделни части, които трябва непрекъснато да държим в равновесие.

За мен е много по-близка концепцията за work-life blend. Когато имаш работа за вършене и си поел ангажимент, трябва да го изпълниш! Имам чувството, че отговорността при мен е кодирана в ДНК😊 Без значение дали е петък вечер или неделя сутрин. Но когато семейството ти има нужда от теб или когато искаш да отделиш време за себе си, трябва да можеш да бъдеш истински там – без непрекъснато да мислиш за следващия имейл или среща. И в двата случая вярвам в пълната отдаденост.

Вярвам също, че няма две различни версии на един човек – лична и професионална. Характерът, ценностите и отношението ни към другите не се променят, когато влезем в офиса. Ако си почтен, отговорен и способен да проявяваш емпатия в личния си живот, това неизбежно се проявява и в работата ти. И обратното.

Може би затова днес вече не чувствам необходимостта да се представям чрез визитната си картичка. Професионалните постижения са важна част от моята история, но не са цялата история.

Животът отвъд позициите, титлите и компаниите

Снимка: Диляна Флорентин

Измина почти година, откакто спечелихте най-престижното бизнес отличие „Мениджър на годината“. С какво се занимавате сега?

Последната една година беше изключително динамична и трансформираща за мен както в личен, така и в професионален план.

След четири много интензивни години начело на Telelink Infra, през които заедно с екипа постигнахме страхотни резултати, взех решение да направя промяна в професионалния си път.

В момента се занимавам с няколко различни проекта, основно в областта на решенията за енергийна ефективност и големите инфраструктурни проекти. Консултирам компании по отношение на нови бизнес възможности, партньорства и стратегическо позициониране. Работя по конкретни проекти в енергийния сектор и участвам в организирането на бизнес събития и професионални форуми.

Новото за мен е усещането за лекота и свободата сама да определям с какво да се ангажирам, колко време да отделям на различните проекти и с кои хора да работя. И трябва да призная, че този нов етап ми е много интересен.

Снимка: Личен архив

Когато човек достигне до високо управленско ниво, какво разбира за себе си, което не е могъл да разбере в началото на професионалния си път?

Че може много повече, отколкото си е представял. И че голяма част от ограниченията, които си поставяме, всъщност съществуват само в собствената ни глава.

В началото на кариерата си имах усещането, че трябва да съм подготвена за всеки въпрос, да познавам всеки детайл и да мога да реша всеки проблем.

С годините разбрах, че това е невъзможно. Особено когато управляваш голяма компания с различни бизнес направления, пазари и сложни проекти.

Научих се да разчитам повече на хората около себе си. Да слушам. Да задавам въпроси. Да приемам, че някой друг може да има по-добра идея от моята. И може би най-важното – разбрах, че не е нужно да си най-умният човек в стаята. С годините все повече осъзнавам колко огромно значение има енергията и нагласата, с която подхождаме към всичко, което правим. Вярвам, че когато вложиш истинска страст, отдаденост и убеденост в нещо, можеш да постигнеш резултати, които за мнозина изглеждат невъзможни. И тази енергия е заразителна. Хората я усещат, започват да вярват заедно с теб и постепенно невъзможното става възможно.

С годините обаче разбираме, че енергията не е неизчерпаема. Когато си по-млад, често се опитваш да „спечелиш всяка битка“, да докажеш, че можеш да се справиш с всички предизвикателства. Осъзнаваш, че истинската сила не е само в това колко можеш да постигнеш, а и в способността да прецениш по-добре кое действително си заслужава усилията ти.

Снимка: Личен архив

Кои са най-големите предизвикателства, през които животът Ви е прекарал, и кои от тях са Ви променили най-силно?

Мисля, че най-много са ме променяли ситуациите, в които съм осъзнавала, че не всичко зависи от мен.

В професионален план съм преминавала през трудни трансформации, кризи, проекти, които в определен момент са изглеждали почти невъзможни за завършване. Имало е безсънни нощи, тежки решения и разочарования. Но когато погледна назад, виждам, че именно тези моменти са ми дали много.

Най-голямото предизвикателство в живота ми обаче не е било професионално. То е да бъда майка на дете от аутистичния спектър.

Това, което в началото приемах като огромно предизвикателство, с времето се превърна в най-голямата ми благословия и в най-важния урок по израстване.

Научих се на търпение, което преди не подозирах, че притежавам. Научих се да приемам различията, да се радвам на малките победи и да не измервам развитието на един човек според чуждите очаквания.

И може би най-важното – научих се, че не е нужно всичко да се случва по начина, по който сме си го представяли, за да бъде прекрасно.

Това ме промени не само като майка, но и като човек и лидер. Даде ми много по-дълбоко разбиране за емпатията, за индивидуалността и за силата, която всеки носи в себе си.

Вярвам, че най-ценните уроци идват в трудните моменти. Тогава е истинското израстване. И понякога това, което първоначално ни изглежда като най-голямото изпитание, се оказва най-големият подарък, който животът ни е дал.

Научих се да говоря открито по темата, без притеснения, защото считам, че обществото ни е длъжник на децата и хората в неравностойно положение. Считам, че всички заедно можем да допринесем за по-добра информираност, приемственост и най-вече толерантност към тези хора!

Снимка: Диляна Флорентин

Какво научихте за лидерството от моментите, в които не сте имали готов отговор?

Че няма нищо страшно да кажеш „Не знам“.

Имала съм ситуации, в които целият екип е очаквал решение от мен, а аз самата не съм била сигурна кой е най-добрият вариант.

В такива моменти е много изкушаващо да демонстрираш увереност, дори когато я нямаш.

Но с времето разбрах, че хората оценяват много повече честността. Можеш да кажеш: „Не знам как ще решим този проблем, но ще намерим начин.“

И после да седнеш с екипа и наистина да намерите начин.

Снимка: Диляна Флорентин

Има ли нещо, което днес бихте направили по различен начин, ако се върнете в началото на управленския си път?

О, много неща!

Бих делегирала повече. Бих казвала „не“ по-често. И определено бих се опитвала да не приемам всеки проблем толкова лично.

Когато си млад мениджър, имаш огромно желание да докажеш, че можеш да се справиш с всичко. Понякога това те кара да поемаш повече, отколкото е необходимо.

Сега знам, че не е нужно да участвам във всяко решение. И че хората израстват много повече, когато им дадеш пространство да поемат отговорност.

Разбира се, това е лесно да се каже след двайсет години опит. Не съм сигурна, че по-младата Дина би ме послушала.

Освен това за в бъдеще не бих пропускала рожден ден на детето ми или негов концерт заради работен ангажимент! Което за съжаление съм допускала...

Снимка: Диляна Флорентин

Кога човек трябва да се бори докрай и кога трябва да има смелостта да каже: „Това вече не е моят път“?

Това е труден въпрос за човек като мен, защото аз по природа съм борбена. Не се отказвам лесно. Понякога вероятно се боря и по-дълго, отколкото е разумно.

Но с годините разбрах, че не всяка битка заслужава да бъде водена докрай.

Има моменти, в които си дал всичко, което можеш. Постигнал си резултатите, за които си работил, изградил си екип, преминал си през трудностите. И започваш да усещаш, че е време за нещо различно.

Не смятам, че човек трябва да остава някъде само защото е инвестирал много години и усилия.

Понякога да продължиш е смелост. Друг път смелостта е да си тръгнеш.

Снимка: Диляна Флорентин

Вярвате ли, че в живота има знаци, които ни показват накъде трябва да продължим, или по-скоро сами създаваме посоката си?

Вярвам и в двете. И много вярвам в интуицията.

Мисля, че понякога усещаме кое е правилно за нас много преди да можем да го обясним рационално. Дори на чисто физическо ниво – тялото ни подсказва кога нещо е добро за нас и кога не е. С годините се научих да обръщам повече внимание на тези усещания, вместо винаги да търся логично обяснение за всичко.

Вярвам също, че животът понякога ни изпраща интересни знаци. Има срещи, които се случват в точния момент, и възможности, които се появяват точно когато най-малко ги очакваме.

Ще ви дам един личен пример. Преди години бях стигнала до момент, в който бях убедена, че съм приключила с корпоративния свят. Исках да посветя времето и енергията си на културата и изкуството, както и на проекти в подкрепа на уязвими групи. Това са теми, които винаги са били много близки до сърцето ми.

И точно тогава, в един и същи ден, получих обаждания от две различни компании за подбор на висши мениджъри, с предложения за управленски позиции.

Помня колко ме изненада това съвпадение. Приех го като знак, че може би все още не съм приключила с големите компании и че имам какво да дам в управлението на големи организации.

Разбира се, не вярвам, че трябва просто да седим и да чакаме съдбата да взема решения вместо нас. Аз винаги съм била човек на действието. Но вярвам, че е важно да умеем да чуваме себе си, да забелязваме възможностите, които животът ни предлага, и да имаме смелостта да ги последваме.

Защото понякога най-интересните пътища са тези, които изобщо не сме планирали.

Снимка: Диляна Флорентин

Как се променя представата за успеха, когато човек вече е постигнал професионални цели, които някога са му изглеждали далечни?

Много се променя.

В началото успехът е свързан с конкретни цели – следваща позиция, по-голяма отговорност, по-значими проекти, признание.

И няма нищо лошо в това. Аз винаги съм била амбициозна и продължавам да бъда.

Но през последните месеци имах възможност да погледна на успеха и от малко по-различен ъгъл.

Знаете ли, когато си начело на голяма компания, телефонът ти звъни непрекъснато. Всеки иска да се видите, да обсъдите нещо, да те покани на събитие, да предложи сътрудничество.

И един ден вече не си на тази позиция. Телефонът става по-тих.

Това е много интересен момент. И много полезен.

Изведнъж разбираш кои хора са търсили теб и кои – позицията ти. Кои са били просто бизнес контакти и кои са станали истински приятели.

За мен беше безценно, че сред първите хора, които ми се обадиха след промяната, бяха клиенти, с които сме работили по едни от най-трудните проекти. Хора, с които сме имали тежки преговори, спорове, сложни ситуации, които понякога са изглеждали без изход.

И въпреки това, или може би точно заради това, между нас е останало доверие.

Тези обаждания означаваха изключително много за мен. Защото вече нямаше позиция, договор или проект, който да ни свързва.

Имаше човешки отношения.

Това ме накара да преосмисля някои неща. Не защото съм престанала да ценя бизнес резултатите, а защото осъзнах колко важно е какво остава след тях.

Снимка: Диляна Флорентин

В бизнеса често говорим за резултати, но колко от големите резултати всъщност се дължат на човешките отношения зад тях?

Много повече, отколкото обикновено признаваме – особено в сложни инфраструктурни и енергийни проекти с много участници, големи инвестиции и сериозни срокове.

Спомням си един голям проект, който по средата на изпълнението беше пред прекратяване на договора. Това щеше да доведе до десетки милиони щети и пропуснати ползи и за двете страни. До тази ситуация се стигна заради недобра комуникация, натрупано напрежение и егоцентризъм, които постепенно изместиха фокуса от общата цел.

В един момент се наложи да се намеся категорично. Променихме начина, по който разговаряхме, върнахме дискусията към фактите и отговорностите и създадохме условия хората да оставят егото си настрана. Това изискваше тежки и продължителни преговори, както и готовност и от двете страни да направят компромиси.

В крайна сметка договорът не беше прекратен. Напротив – проектът завърши изключително успешно и за инвеститора, и за нас като изпълнител.

Този случай ми показа колко лесно могат да бъдат разрушени доверието и огромният труд, когато личните позиции станат по-важни от общия резултат. Но ми показа и друго – че навременната и решителна намеса може да върне разговора в правилната посока и да спаси не само проекта, но и отношенията между страните.

Големите резултати не се постигат само с ресурси и експертиза. Те зависят и от способността на хората да се чуят, да поемат отговорност и да работят заедно, дори когато това изисква да отстъпят крачка назад.

Как разбирате кога един човек действително е добър професионалист и кога просто умее добре да изглежда като такъв?

С времето. Първото впечатление може да бъде много подвеждащо. Има хора, които се представят блестящо на интервю, говорят уверено, използват правилните термини и създават усещането, че могат всичко. А после идва реалната работа.

За мен добрият професионалист се познава по това дали поема отговорност, дали изпълнява обещанията си и как реагира, когато нещата не вървят по план. Характерът се вижда най-ясно не когато всичко е лесно, а когато има натиск, грешка или труден избор.

Наблюдавам и как човек се отнася към хората, от които не зависи нищо за кариерата му. Това често ми казва повече от професионалната му биография. Истинският професионализъм не е само в това какво можеш, а и в начина, по който се отнасяш към другите.

Може ли един лидер да бъде успешен без емпатия?

Разбира се. Всички познаваме успешни мениджъри, които не се отличават с особена емпатия.

Но аз не бих искала да работя за такъв човек и не бих искала да бъда такъв лидер.

За мен емпатията не означава да си мил с всички и да избягваш трудните разговори. Означава да помниш, че зад всяка роля, позиция и резултат стои човек.

Понякога съм била много взискателна и съм вземала решения, които не са се харесвали на хората. Имало е моменти, в които е трябвало да бъда категорична. Но винаги съм се опитвала да разбера и другата гледна точка.

Това не означава непременно да се съглася с нея. Означава да взема решение с уважение към човека, който ще живее с последствията от него. За мен това е разликата между властта и лидерството.

Какво се случва с екипа, когато хората престанат да се страхуват да казват истината на своя лидер?

Тогава започват истинските разговори.

В големите организации има един сериозен риск – колкото по-високо си в йерархията, толкова по-филтрирана информация получаваш. Хората невинаги искат да ти кажат, че нещо не работи, особено ако смятат, че няма да ти хареса.

Аз се старая да насърчавам обратното. Не искам около себе си хора, които винаги са съгласни с мен. Искам хора, които могат да ми кажат: „Дина, мисля, че грешиш“. Разбира се, добре е и да имат аргументи. Но за да е възможно това е необходимо доверие и създаване на спокойна и подкрепяща среда на работа. А доверието не се създава с декларации и с красиви корпоративни ценности. То се изгражда всеки ден, с малки и големи действия. С това дали държиш на думата си, дали си последователен в решенията си и най-вече как реагираш, когато някой ти каже нещо, което не искаш да чуеш.

Вярвам, че доверието е двупосочно, но започва от лидера. Трябва да дадеш на хората свобода, да им позволиш да взимат решения, понякога и да грешат. Не можеш да очакваш инициатива и смелост от екип, в който всички се страхуват от последствията на всяка грешка. Понякога именно грешките ни дават най-ценните уроци. Не случайно след приключването на всеки проект се прави анализ не само на постигнатите резултати, но и на допуснатите пропуски и наученото от тях.

Кое е по-трудно – да изградиш силен екип или да запазиш силен екип във времена на промяна?

Според мен – да го запазиш.

Когато компанията расте, има нови проекти и възможности, е сравнително лесно да поддържаш мотивацията. Но когато започнат трудните периоди, несигурността или големите промени, хората имат нужда от много повече от добра стратегия. Имат нужда от честност.

Невинаги можеш да им обещаеш, че всичко ще бъде наред. Но можеш да им кажеш какво знаеш, какво не знаеш и какво възнамеряваш да направиш. Важно е и да не забравяш, че за теб едно решение може да е част от бизнес стратегията, а за някой друг да променя целия му живот.

В такива моменти се вижда дали екипът е изграден само около цели, или и около доверие. Силният екип не е този, в който никога няма страх и съмнения, а този, в който хората знаят, че няма да бъдат оставени сами да ги носят.

Какво научихте за човешката природа от годините, в които сте работили с много различни хора?

Че хората могат много да те изненадат – и в двете посоки.

Често казваме, че истинските приятели се познават в трудни моменти. Аз вече мисля, че има и още един много добър тест – кой може искрено да се радва на успеха ти.

За съжаление, у нас невинаги умеем да се радваме на чуждите постижения. Понякога чуждият успех сякаш ни кара да се чувстваме по-малко успешни.

През последната година имах възможност да видя и тази страна на признанието. Наградата „Мениджър на годината“ беше огромна чест за мен. Приех я и като признание за работата на целия ни екип. Зад нея стояха години усилия, много трудни решения и резултати, с които искрено се гордея.

Но голямото публично признание понякога променя отношенията между хората по начин, който не очакваш. Не всички преживяват чуждия успех по един и същи начин. Това е едната страна на монетата и е нормално. Не съм престанала да вярвам в хората, в доброто, в автентичността. Напротив – днес още повече ценя тези, които могат искрено да се радват на успеха на другите. И се старая самата аз да бъда такъв човек.

За мен беше изненада колко много непознати хора се свързаха с мен след наградата да ме поздравят. Колко много родители ми споделиха, че са вдъхновени от моята история, как и те се борят с образователната система за децата си със СОП.

AI променя начина, по който работим, но може ли технологията да промени начина, по който разбираме човека?

Мисля, че да. И то не само защото AI ни дава достъп до повече информация, а защото ни кара да преосмислим как вземаме решения и как оценяваме хората.

В бизнеса често сме свикнали да съдим по опит, CV, резултати и първо впечатление. Технологиите могат да ни помогнат да видим закономерности, които иначе бихме пропуснали, и да поставим под въпрос собствените си предубеждения. Това е огромна възможност.

Но има една важна граница. Данните могат да покажат какво прави един човек, не непременно защо го прави. За да разбереш мотивацията, страховете или потенциала му, трябва да разговаряш с него, да го наблюдаваш в реални ситуации и понякога просто да му дадеш шанс.

Затова не виждам AI като заместител на човешката преценка, а като инструмент, който може да я направи по-информирана. Особено в лидерството отговорността за решенията остава наша.

Кои човешки качества според Вас ще стават още по-ценни, когато AI поема все повече от рутинната работа?

Любопитството, критичното мислене, креативността и способността да работим с хора.

Ще става все по-важно не просто какво знаеш, а как задаваш въпросите и как преценяваш получените отговори. AI може да ти предложи десет различни решения на един проблем, но някой трябва да прецени кое е подходящо за конкретната ситуация, какви са рисковете и как ще се отрази на хората.

Ще трябва и много по-бързо да се адаптираме. Професионалният опит ще продължи да бъде ценен, но няма да бъде достатъчен, ако престанем да учим.

Колкото повече технологията поема рутината, толкова по-важни ще стават качествата, които трудно могат да бъдат автоматизирани – почтеността, съпричастността, смелостта да поемеш отговорност и способността да спечелиш доверието на другия.

Възможно ли е в свят на AI „доверието и репутацията“ да се превърнат в още по-голям професионален капитал?

Да, и мисля, че това вече се случва.

Днес можеш да създадеш впечатляваща презентация, анализ или професионален профил за минути. Все по-трудно ще бъде само по външното представяне да разбереш кой действително стои зад него.

Затова реалният опит, препоръките и отношенията между хората ще стават още по-важни. Можеш да използваш AI, за да напишеш прекрасна стратегия, но не можеш с него да заместиш годините, през които си доказвал на партньорите си, че държиш на думата си.

Доверието се натрупва бавно и се губи много бързо. То не се създава от добре формулирани послания, а от последователни действия – да бъдеш коректен, когато е трудно, да признаеш грешка и да останеш до хората, когато резултатът не е такъв, какъвто си очаквал.

Къде според Вас е границата между личния бранд и личната суета?

Границата се преминава, когато започнеш да се интересуваш повече от впечатлението, което създаваш, отколкото от това, което действително правиш.

Няма нищо лошо да се гордееш с успехите си и да говориш за тях. Но лично аз предпочитам първо да има резултат и след това да говорим за него.

А понякога най-хубавите неща, които си направил, изобщо не стават публични. И това също е напълно нормално.

Не всичко ценно има нужда от публика.

Как човек изгражда репутация, която остава, когато вече няма конкретна длъжност зад името му?

Мисля, че репутацията се изгражда точно когато не мислиш непрекъснато за нея.

С начина, по който работиш, с отношението към хората, с решенията, които вземаш, особено когато са трудни. С това дали държиш на думата си и дали си готов да поемеш отговорност, когато нещата не се развият според очакванията.

Днес имам възможност да погледна на това от различна перспектива. Получавам предложения за съвместни проекти и нови професионални възможности от хора, с които сме работили през годините.

За мен това е много ценно. То показва, че професионалните отношения могат да продължат да се развиват независимо от конкретната организация, която представляваш.

И ми напомня, че най-силната препоръка за един професионалист не е титлата му, а собственият опит на хората, които са работили с него.

Какво Ви научи семейството за лидерството, което никоя бизнес книга не би могла да Ви даде?

Че невинаги си права.

В бизнеса понякога хората се съобразяват с теб заради позицията ти. Вкъщи това не работи по същия начин.

Семейството е мястото, където не можеш да разчиташ на титлата си, на авторитета си или на професионалния си опит.

Трябва да умееш да слушаш, да правиш компромиси, да признаваш грешките си и понякога просто да оставиш другия да бъде себе си.

Научих също колко е важно да имаш до себе си човек, който искрено се радва на успехите ти и те подкрепя в трудните моменти.

Имам щастието да получавам такава подкрепа от съпруга си.

Това ми е дало много свобода и увереност да поемам професионални предизвикателства.

Има ли житейски урок, който сте научили от децата си и който по-късно сте пренесли в професионалния си живот?

Да. Че различието не е недостатък.

Синът ми ме научи да гледам на хората отвъд общоприетите представи за това как трябва да мислят, да общуват или да се развиват.

Научи ме да бъда по-наблюдателна, по-търпелива и да не правя прибързани заключения.

В професионалния живот това ми е помагало изключително много.

Понякога човек, който не е най-комуникативният в екипа или не се представя блестящо на първа среща, може да се окаже невероятен професионалист.

Важно е да му дадеш възможност да покаже силните си страни.

Мисля, че като общество, а и като работодатели, все още имаме много какво да научим в това отношение.

Как човек разбира, че е време за ново начало – когато е достигнал върха на един етап или когато вътрешно вече е започнал да търси следващия?

Мисля, че обикновено първо го усещаш вътрешно.

Понякога всичко изглежда прекрасно отвън. Имаш добра позиция, постигнал си сериозни резултати, получаваш признание.

И въпреки това започваш да усещаш, че нещо се променя.

За мен последната година беше много интересна в това отношение. Получих едно от най-големите професионални признания в България, а малко по-късно взех решение да приключа един изключително важен етап от кариерата си.

Не смятам, че човек трябва непременно да чака криза или провал, за да направи промяна.

Понякога е напълно достатъчно да осъзнаеш, че си дал най-доброто от себе си и си готов за следващото предизвикателство.

Животът е колело. Не можем винаги да бъдем горе, а и не мисля, че това трябва да бъде целта.

Днес имам едно много приятно усещане за свобода.

Вече не трябва да доказвам, че мога. Мога да избирам какво си струва.

Какво бихте казали на млад професионалист, който днес е обсебен от титлата, позицията и бързото израстване?

Бих му казала да не бърза толкова.

Разбирам амбицията. Аз самата винаги съм била амбициозна и никога не съм смятала това за недостатък.

Но една титла сама по себе си не те прави добър професионалист или лидер.

Важно е какво действително можеш, какви проблеми си решил, какви отговорности си поел и какво си научил по пътя.

Бих го посъветвала да търси трудните задачи, да работи с хора, от които може да учи, и да не се страхува от грешките.

И още нещо – да не подценява отношенията, които изгражда по пътя.

След години може да се окаже, че те са много по-ценни от поредната позиция в CV-то.

Какво бихте казали на жена, която иска едновременно да има силна кариера, семейство и собствен път, но се страхува, че няма да успее да съчетае всичко?

Бих ѝ казала, че може да има всичко това, но не е задължително всичко да се случва едновременно и по начина, по който си го е представяла.

Не вярвам в идеята за съвършената жена, която винаги се справя блестящо с работата, семейството, децата, дома и всичко останало.

Това създава огромни и често напълно нереалистични очаквания.

Имала съм периоди, в които професионалните ми ангажименти са били изключително интензивни. Имала съм и моменти, в които семейството е имало абсолютен приоритет.

Много важно е и с кого споделяш живота си.

Партньор, който те подкрепя, радва се на успехите ти и поема своята част от отговорностите, прави огромна разлика.

И бих ѝ казала да не изпитва вина, че има амбиции.

Да искаш да се развиваш професионално не означава, че обичаш семейството си по-малко.

Когато погледнете назад, кое Ви носи по-голямо удовлетворение – постигнатите бизнес резултати или хората, които сте успели да развиете и да оставите след себе си?

Не бих противопоставяла двете.

Гордея се с бизнес резултатите, които сме постигнали. С проектите, които сме реализирали, с компаниите и екипите, които сме развивали, с трудните ситуации, през които сме преминали.

Тези резултати са важни. Те създават работни места, възможности и стойност.

Но когато се върна назад, много често първо се сещам за хората.

За колеги, които са започнали с по-малко опит и постепенно са поели много по-големи отговорности. За хора, които са надминали собствените си очаквания.

И за онези моменти, в които някой ти казва, че си му помогнал да повярва повече в себе си.

Това носи особено удовлетворение.

Защото проектите приключват, финансовите резултати се измерват за определен период, но развитието на един човек може да продължи десетилетия.

Какво искате хората да казват за Вас, когато вече не са важни позициите и титлите?

Че съм била истинска.

Че са можели да разчитат на мен. Че съм държала на думата си и че съм се отнасяла с уважение към хората.

Нямам илюзията, че всички, с които съм работила, винаги са били доволни от решенията ми.

Сигурно някои биха казали, че съм била много взискателна или обратното, че не съм била достатъчно взискателна или строга. И вероятно ще бъдат прави.

Но бих искала да кажат и че съм била справедлива. Че съм имала смелостта да вземам трудни решения и да нося отговорност за тях.

И най-вече, че съм оставила нещо добро след себе си – не само в бизнеса, но и в живота на хората, с които съм се срещала.

Ако трябва да съберете всичко, което сте научили досега – за бизнеса, хората, семейството, успеха и самата себе си – в три житейски урока, кои ще бъдат те?

Първият е да не правиш компромиси с ценностите си. Можеш да бъдеш гъвкав в решенията, в подхода, в преговорите. Но има принципи, които не бива да променяш според ситуацията или хората срещу теб.

Вторият е да приемаш трудните моменти като част от живота. Не всичко ще се случва по план, не всеки ще оправдае доверието ти и невинаги ще бъдеш на върха. Но именно в тези моменти научаваш най-много за себе си. И често откриваш сили, които не си подозирал, че притежаваш.

И третият е да не отлагаш живота.

Аз обичам работата си и не си представям да спра да се занимавам с интересни проекти и предизвикателства. Но с годините все повече осъзнавам колко ценно е времето – със семейството, с приятелите, за пътувания, за изкуство, за нещата, които ни правят щастливи.

Винаги ще има следваща цел, следващ проект, следващ връх.

Но не искам един ден да се обърна назад и да установя, че съм била толкова заета да постигам следващото, че съм пропуснала да се насладя на всичко, което вече съм имала.