Когато обичаш това, което правиш, работата зарежда

Деси Стоянова – преподавател и консултант по медийни и презентационни умения. Стъпвайки на над 25-годишния си опит в медиите и публичното пространство помагам на хората, които искат да стават по-добри в изкуството да говорят пред другите. Предавам знанията и уменията, които съм натрупала, на професионалисти, които искат да умеят да разказват за себе си и за бизнеса си по най-добрия начин, презентациите им да въздействат и да се помнят, а интервютата им да не приключват без да са успели да кажат най-важното.

Каква мечтаехте да станете в детските си години?

Аз бях от децата, които не знаеха с какво искат да се занимават. Един искаше да е лекар, друг – адвокат, трети – пожарникар. Смятах ги за късметлии тези с готовите отговори. На мен въпросът: „Каква искаш да станеш като пораснеш“, който възрастните около мен непрекъснато задаваха, ми създаваше дискомфорт. Очакването беше да знаеш, а аз не знаех.

В един момент, мисля, че беше 6-ти или 7-ми клас се роди мечтата да бъда писател. Даже бях започнала да пиша първия си роман. Той така и остана недовършен в една тетрадка, която сигурно още събира прах в мазето на нашите. В следващите години тази мечта остана на заден план, но пък любовта ми към писането си остана и то винаги е било част от професионалния ми живот. А кой знае, един ден когато имам повече време може най-сетне да седна и да напиша първата си книга.

На каква възраст изкарахте първите си пари? Разкажете ни някоя любопитна случка?

Първите си пари изкарах като стажант-репортер в международния отдел на вестник „Сега“. Явих се на конкурса, който бяха обявили, с дълбок скептицизъм по отношение на шансовете да изберат точно мен, но се оказа, че съм се представила най-добре и получих първата официална покана за работа в живота си. По това време бях студент втори курс във Факултета по журналистика на Софийския университет и бях решила, че вече съм достатъчно голяма, за да започна да изкарвам сама парите си. Конкурсът в „Сега“ се появи в момент, в който вече бях кандидатствала в една фирма за учител по английски на деца. И там ме одобриха и в следващия момент се оказа, че имам едновременно две работи. Няколко пъти в седмицата тичах от „Славянска“ 29, където беше редакцията на вестника, до детската градина, в която ме чакаше група от около 30-тина хлапета на по 3-4 години. Задачата да ги накарам да седнат на столчетата си, за да учим кое е книга и кое маймуна на английски се оказа много по-сложна отколкото си бях представяла. Не изкарах дълго. Може би всичко на всичко няколко месеца. В един момент започнах да сънувах на фона на повтарящи се отново и отново детски песнички на английски и напуснах. Продължих в „Сега“ и до ден днешен съм благодарна за всичко, което научих там, и за подкрепата, която получих от всички по-опитни колеги.

Кои са основните фактори и примери, които ни изграждат като личност в по-ранна възраст и формират нашите интереси?

Родителите са изключително важни. Средата, в която расте едно дете. Примерите, които вижда около себе си. Дали си възпитаван през страха и ограниченията или през насърчаването и подкрепата има огромно значение за това в какъв възрастен ще се превърнеш. Когато от малък си насърчаван да изследваш непознати територии, да следваш порива на нови интереси, да опитваш дори и с риска да сбъркаш, като голям действаш по-смело и с по-голям размах. Можеш да постигнеш много с повече лекота. Освен това по-лесно намираш истинското си призвание.

На децата трябва да се дава възможност да пробват, да експериментират, да бъркат. Трябва да насърчаваме естественото им любопитство. Твърде често съвременните родители избират всичко вместо децата си. Те решават на пиано ли ще се свири или на цигулка. Волейбол ли ще се тренира или лека атлетика. Испански ли ще се учи или френски. И докато уж правят всичко в името на доброто и бъдещето на децата, ги превръщат в едни изтерзани изпълнители, чиято програма е по-пълна от тази на средностатистическия работещ възрастен. Когато са ти зададени интереси „отгоре“, е много по-трудно да откриеш автентичния си интерес. Когато имаш твърде много задачи, нямаш време да изследваш, да отгледаш собственото си любопитство към живота и различните пътища, по които можеш да поемеш. И когато най-сетне пораснеш и можеш да решаваш сам за себе си, установяваш че ти е трудно да взимаш решения, че страхът от провал е толкова голям, че не си в състояние да поемеш и най-малкия риск. А без риск, няма растеж.

Настъпи ли някаква съществена разлика във възприятията Ви в по-зряла възраст за това какво ви мотивира да правите или не нещо?

Със сигурност с натрупването на житейски и професионален опит се променя както начина, по който човек гледа на себе си, така и мотивацията му. Към днешна дата съм много по-наясно със себе си отколкото съм била, когато съм започвала кариерата си на 20 и няколко. Знам коя съм, какво е важно за мен. Вече не оставям чуждите очаквания да ме дефинират. Знам, че има неща, които зависят от мен и други, които – не, и гледам да не бъркам едните с другите. Това ме прави свободна и ми дава усещане за вътрешно равновесие и спокойствие. Мога да правя изборите си осъзнато.

В основата на мотивацията дали да направиш или не нещо своят ценностите ти. Когато си наясно с тях, решенията са лесни и мотивацията е налице, не е нещо, което търсиш като игла в купа сено.

Чие беше решението къде да следвате висше образование и какво да учите? Правилно ли беше това решение, погледнато към днешна дата?

Беше ясно, че ще кандидатствам специалност, в която се влиза с български и история. Точните науки не ми бяха нито сила, нито страст. Родителите ми се опитаха да ме насочат към правото, но аз не ги послушах. Избрах да кандидатствам „журналистика“ на принципа на изключването. Понеже не бях сигурна какво искам, седнах със списъка със специалностите, в които се кандидатства с български и история и започнах: Това „не“, това „не“, това „не“. И накрая останаха само няколко. Предвид че обичах да пиша, журналистиката ми се стори най-интересният избор. По ирония на съдбата на кандидат-студентския изпит по български се падна тема за Вапцаров - един от двамата автори, за които не се бях подготвила добре. И изкарах три и нещо. Високите оценки на писмения и устния по журналистика не бяха достатъчни, за да компенсират ефекта от тази тройка в общия ми бал и на първо класиране не бях в списъка с приетите „Журналистика“. Бяха ме класирали в специалност „Славянски филологии“, която бях писала като резервен избор. От много страни ме посъветваха да запиша филологията като първа специалност, а журналистиката да влезе като втора. Така и направих. В следващите две години следвах „полска филология“. В края на втори курс установих, че намирам твърде малко смисъл да задълбочавам знанията си по старобългарски и сравнителна граматика на славянските езици, и кандидатствах да се прехвърля журналистика. Предвид, че имах висок успех, ме приеха. Така, от втори опит, започна моят път в журналистиката.

Споделете ни повече за Вашите интереси и хобита?

Може да прозвучи клиширано, но аз съм от късметлиите на които работа им е хоби. Обичам това което правя, по начина по който хората обичат хобитата си. Работата ми ме зарежда, среща ме непрестанно с нови хора, отваря ми нови хоризонти, дава ми смисъл, носи ми удовлетворение. Цялото си свободно от работа време отделям за децата и близките си. Така че време за хобита няма.

Бихте ли сменили професията си днес и кои сфери на дейност грабват Вашия интерес?

Не бих сменила. Пътят, който съм изминала, с всички му завои и на моменти неочаквани обрати, ме е превърнал в човека и професионалиста, който съм днес. Всеки урок е бил ценен. Започнах като репортер във вестник, след това бях репортер в bTV Новините, последваха няколко години като редактор в лайфстайл списанията AMICA, MAX и L’EUROPEO, за да се стигне до 12-те години, в които бях водещ на „Преди обед“. Всичко, което натрупах като знания, умения и опит в тези различни роли, се превърна във вдъхновение и двигател за новото ми призвание – това да помагам на другите да бъдат по-уверени, по-убедителни и по-въздействащи в публичното си говорене и присъствие. Преподаването ми носи огромно професионално удоволствие. 

Казват, че личният бранд е всичко онова, което говорят хората за Вас, когато не сте с тях в една стая. Какво бихте искали да чуете днес?

Няма как да знам какво се говори, когато не съм в стаята, но почти всеки ден ми поднася нов повод да се чувствам удовлетворена от това което хората, преминали през обученията ми по презентационни и медийни умения споделят като обратна връзка. Приемам факта, че ги препоръчват на свои приятели и колеги, като най-голямото признание. Без да ги търся продължавам да получавам много комплименти и за годините, в които бях водещ на „Преди обед“. Всичко това затвърждава мнението ми, че когато човек е честен, искрен и всеотдаен в работата си, това се забелязва, оценява и отплаща.

Какви са най-важните изводи, които направихте досега за поддържане на правилната комуникация с оглед на различните характери на хората, които срещате ежедневно  – колеги, приятели, близки?

Не знам какво имате предвид под „правилна“ комуникация. Със сигурност знам, че в основата на ефективната, работеща комуникация стоят 3 неща – първо да внимаваш с проклятието на знанието (често приемаме, че останалите знаят всичко, което ние знаем, а това не е така), второ, да внимаваш с тона (понякога тонът може изцяло да подмени посланието) и трето, да слушаш, да си отворен към гледната точка на другия. Когато слушаш, човекът отсреща се чувства видян и чут, и комуникацията върви независимо какви са характерите и колко трудна е темата.

Какво мислите за парите? Какво е тяхното влияние върху живота Ви? Какъв е Вашият съвет към хората, които често си задават въпроси, свързани с парите и колко достатъчни са те?

Колко е „достатъчно“ е много субективен въпрос. За мен е едно, за вас – друго. Важното е всеки да намери и да изработи своето „достатъчно“. Не намирам за смислено и продуктивно нито прекаленото фиксиране в парите, нито опитите за тоталното им неглижиране като тема.

Какъв е най-ценният кариерен съвет, който бихте дали на хората?

Да не се страхуват да търсят истинското си професионално призвание докато не го намерят. Не винаги човек успява да уцели от първия опит. Никога не е късно да смениш, да промениш. Когато имаш реална представа за силните и слабите си страни и си дадеш свободата да следваш стремежите си, можеш да стигнеш неочаквано далеч.