Всеки има нужда от пари, но не трябва да мислим само за тях

Тази история не е CV. Не е и бляскава визитка. Това съм аз – Симона – такава, каквато съм, когато не съм в презентационен режим. Историята на едно момиче, което мечтаеше да стане астронавт, и днес съчетава технологии, комуникация и човешко развитие. История на избори, грешки, победи, отклонения и смели завои.

Защото личният бранд не е как изглеждаш онлайн, а какво остава от теб в разговорите, след като си тръгнал от стаята.

Представете се с няколко думи..

Казвам се Симона и обичам да стоя на пресечната точка между комуникацията, технологиите и човешкото развитие. Работя като Marketing Wizard в DisruptHR Sofia и AI Evolution & Community Partner в SISTEMMA International. През последните години създавам съдържание, водя обучения, организирам събития и развивам общности – все неща, които ме срещат с хора, идеи и промяна. Вярвам, че изкуственият интелект е средство, инструмент, а не цел – и че най-силните лидери на бъдещето ще бъдат онези, които умеят да представят идеите си по увлекателен и смислен начин, да задават правилните въпроси и да останат адаптивни, дори в хаоса.

Каква мечтаехте да станете в детските си години?

Като дете мечтаех да стана астронавт, ветеринар, известна художествена гимнастичка… все нормални професии за едно подрастващо момиче с голямо въображение. Приказките за лека нощ вкъщи не бяха за принцеси, а за космоса, звездите и къде пишкат астронавтите, докато се реят в мрака.

После пораснах още малко и разбрах, че обожавам животните и искам да помогна на всяко същество на улицата. Биологията и химията ми вървяха, а междувременно тренирах художествена гимнастика – спорт, който преобърна живота ми и ме научи на много важни уроци още в ранна детска възраст.

Последните 5 години, откакто завърших гимназия, вървя по пътя на “не знам накъде отивам, но ми е интересно да разбера”. А това, което работя в момента... доскоро изобщо не съществуваше като професия или позиция. Моите титли си личи, че съм ги измислила с ChatGPT, нали? :)

На каква възраст изкарахте първите си пари? Разкажете ни някоя любопитна случка?

Първата ми работа беше на 16 – на летището в София. Посрещах спортисти от цял свят, пристигащи за световното първенство по гребане в Пловдив. Мисля, че изкарах около 160 лв за една седмица, но тогава ми се струваше като цяло състояние. Истината е, че не го направих за парите, а за опита.

Срещаш хора от различни култури, с различни езици – не всички говореха английски, та си говорехме на руски, испански, и най-вече на универсалния език на жестовете. Истинско приключение беше да навигирам групи от по 60–80 души и да ги кача на правилните автобуси до Пловдив.

Най-запомнящият се момент? Докато чаках един от полетите, седнах да гледам сериал на телефона си със слушалки. В един момент, без да осъзная какво се случва, около мен се наредиха трима полицаи. Помолиха ме да се преместя, а хората започнаха да се отдръпват. Оказа се, че до мен има забравен сак и се подозираше, че може да е нещо взривоопасно. Дойде човек с предпазна жилетка и немска овчарка, за проверят какво се случва. За щастие, беше просто забравен сак – но емоциите бяха като от филм: объркване, притеснение, адреналин. Оттогава – не гледам сериали със слушалки на летището и винаги се оглеждам.

Кои са основните фактори, които ни изграждат като личност в по-ранна възраст и формират нашите интереси?

Все по-често осъзнавам колко вярна е фразата „първите седем са най-важни“. Начинът, по който са ме възпитали родителите ми, и примерите, които съм получила от тях, ме изградиха като човека, който съм днес.

Още от малка бях насърчавана да питам „защо“, да разбирам как работят нещата в дълбочина. Да слушам внимателно – все пак неслучайно имаме две уши и една уста. Въпреки това говорех много. Всъщност – непрекъснато. Често ми казваха да започвам историята „от средата“, за да стигнем някога и до края.

Любопитството ми винаги е било част от мен и с времето само се засилва. Откъде идва нещо, как е създадено, как мога да направя ежедневието си по-лесно… За мен всичко това е част от играта. Може би затова обожавам да редя пъзели – и не само на масата, а и в живота. Това умение да подреждам парчетата ми помогна да се потопя в света на AI, маркетинга и събитията. Всяка кампания и събитие е нов пъзел, който чака да бъде нареден.

Моята „рецепта“ за любопитство? Не съм сигурна, че има една формула – 2+2 невинаги е 4. Но вярвам, че ако не спираш да търсиш отговори, да задаваш правилните въпроси и да си играеш с идеите, животът става по-осъзнат, по-креативен и по-вълнуващ.

Вдъхновението днес го намирам в ChatGPT, честно казано, защото е трудно да започваме винаги от бял празен лист и най-вече го намирам – в моите ментори. Шепа хора, които ми показват не само какъв професионалист да бъда, но и какъв човек и бъдещ родител искам да стана.

Настъпи ли съществена разлика във възприятията Ви в по-зряла възраст?

Съществената разлика в мотивацията ми настъпи в момента, в който започнах да ходя на терапия. Осъзнах колко много неща в живота си съм правила, за да не разочаровам другите – а не защото наистина искам. Научих колко важно и здравословно е да умееш да казваш „не“ и да си поставяш граници. За някои хора това звучи просто, дори очевидно – но за мен е едно от най-големите предизвикателства.

Дълго време вярвах, че всички хора са доброжелателни. Че ако аз подхождам с добро и желание да помогна, и към мен ще се върне същото. Но животът има свой начин да те научи, че не всички взаимодействия са реципрочни. С времето започнах да разпознавам кои хора заслужават доверието и близостта ми – и кои просто заемат пространство в живота ми.

Терапията ме научи, че понякога да се откажеш от нещо или някого е форма на грижа към себе си. И въпреки това – реших, че ще продължа да вярвам в добротата. Предпочитам да подходя с отворено сърце и без очаквания, отколкото със съмнение и стена.

Чие беше решението къде да следвате висше образование и какво да учите?

Най-трудният въпрос, който си зададох още на 14, беше: “Какво ще правя с живота си? Какво искам да уча, в какво ще съм добра, кой път е за мен?”

Точно затова започнах да се включвам в различни НПО организации – така започна и моят път в света на личностното развитие, доброволчеството и общностите. Вече 10 години тези преживявания ми помагат да откривам себе си.

Както при много хора, така и при мен родителите ми имаха влияние върху избора къде и какво да уча. Погледнато назад, мисля, че това е нормално – особено когато сам още не знаеш какво искаш. Първоначално исках да уча в чужбина. Вярвах, че това е “пътят на успелите” и бях решена да го следвам. Но след много тежки разговори с родителите ми останах тук. Тогава беше болезнено. Днес знам, че това всъщност беше правилно за мен.

Записах право в УНСС – но тъй като съм ковид випуск и две от студентските ми години минаха онлайн, докато работех на пълен работен ден. Именно в една от организациите, в които участвах (AIESEC), открих интереса си към маркетинга. И постепенно започнах да усещам, че правото не е моят път.

Реших да прекъсна и започнах наново – записах маркетинг в същия университет. Отново първи курс. И отново срещнах неодобрение. Но вече знаех, че ако нещо има смисъл за мен – ще го направя.

Сега съм в края на трети курс. За мен беше по-важно да не правя нищо насила, без желание и интерес. Бях смела. И най-важното – научих, че не някой друг, а аз определям какво и накъде.

Споделете повече за вашите интереси, знания, умения и хобита.

Интересувам се от изкуствения интелект от няколко години – не просто като концепция, а като инструмент. Обичам да разбирам как работи, как може да ми спести време, да ми помогне да съм по-добра и по-ефективна в работата си. Харесва ми да си говоря с него, да търся отговори, да играя с възможностите.

Маркетингът – както корпоративният, така и личният – ми е слабост. Интересно ми е как хората възприемат информация, какво ги привлича или отблъсква, какво казва един пост, един цвят или една дума за бранда на човек или компания. Силата на личния бранд ме вълнува особено много – защото вярвам, че той има огромно въздействие върху успеха ни.

Знанията ми не са енциклопедични – още. Но работя по въпроса всеки ден. А уменията, които развивам и ценя в себе си, са: комуникативност, презентиране, адаптивност, креативност и по-висока емоционална интелигентност от преди няколко години. Не сравнявам себе си с другите, а със себе си отпреди. И това ми носи реален напредък.

А за хобита – обожавам да редя пъзели. Може би защото така си подреждам и мислите. Обичам сериали, които ме разсмиват или карат да мисля. А отскоро – и народни танци. Има нещо особено красиво в това да усещаш ритъм, общност и традиция в едно и също движение.

Бихте ли сменили професията си днес и кои сфери Ви привличат?

Не съм сигурна дали бих сменила професията си – по-скоро, не съм сигурна какви ще са професиите след 2 или 5 години. Светът се променя толкова бързо, че по-важното за мен е не какво пише на визитката, а дали ще работя нещо, което има смисъл за мен.

Знам, че искам да продължа да работя с хора, за хора. Да се изисква креативност, критично мислене и лична ангажираност. Да виждам резултата от работата си не само в цифри, а и в човешки погледи, разбиране, промяна.

Не бих казала, че имам конкретна сфера, към която гледам – но всичко, свързано с изкуствения интелект, ученето и преподаването, трупането на знания и подпомагането на развитието на другите, определено ме привлича. Ако утре това се казва „обучител по AI стратегии“ или „ментор по личен растеж чрез технологии“ – сигурно ще звучи странно, но може би ще съм на точното място.

Какво бихте искали да казват хората за Вас, когато не сте в стаята?

Напълно съм съгласна с израза, че личният бранд е това, което хората казват за теб, когато не си в стаята. И ако трябва да бъда честна – някои от най-смислените неща, които съм чувала за себе си, са, че съм като "AI гуру", факир в презентациите и визуалното съдържание, че се държа зряло за възрастта си и че имам много потенциал.

Най-много бих искала да оставям впечатление на човек, който съчетава знания и емоционална зрялост. Че не просто се справям добре с новите технологии, а мога да ги превеждам на човешки език и да ги правя полезни за другите. Че не се страхувам от отговорност и че когато се захвана с нещо – го правя с цялото си внимание, идея и грижа.

Как се справяте с ежедневните предизвикателства, за да сте в добра кондиция и настроение?

Честно казано, справянето с ежедневните предизвикателства не винаги е елегантно. Понякога е с усмивка и танц, понякога с дълбоко вдишване и „не днес, Меркурий“. Но се старая да съм в добра кондиция – психически и емоционално – защото знам, че само така мога да бъда полезна и за себе си, и за другите.

Терапията ми помага да се връщам към себе си, да разпознавам кога нещо ме дърпа в грешна посока и да развивам емоционалната си интелигентност. Народните танци ме учат на присъствие и синхрон – не само физически, а и с хората около мен. Пъзелите ме тренират в търпение и внимание към детайла. А сериали и кратките „паузи“ ми напомнят, че не всичко трябва да е продуктивно, за да има стойност.

Вярвам, че в свят на все по-бърз технологичен напредък, най-ценният ни капитал остават меките умения. Това, което ни прави незаменими, е способността ни да слушаме, да усещаме, да комуникираме, да се адаптираме и да създаваме връзки. Затова се опитвам ежедневно да се обръщам към себе си и да развивам точно това – не като „допълнение“, а като сърцевина на личния и професионалния си път.

Какви са най-важните изводи, които направихте досега за поддържане на правилната комуникация с оглед на различните характери на хората, които срещате ежедневно – колеги, приятели, близки?

Най-важният извод, до който съм стигнала за комуникацията, е, че тя трябва да се случва с мисъл. Не просто да казваме неща, а да се запитаме защо ги казваме, какво точно искаме да изразим и как да го направим така, че човекът отсреща наистина да ни разбере. Да се съобразим не само с това, което искаме да кажем, а и с това как другият възприема информация.

С близките си вече знам как да подхождам индивидуално – с някои хора е нужно търпение и внимателен избор на думи, с други мога да бъда хаотична, спонтанна и да си позволя да не знам как точно да си подредя мислите. И това също е част от автентичността в общуването.

Често съм оставала неразбрана. И с времето осъзнах, че това е напълно нормално – особено когато самата аз не съм била наясно със себе си. Комуникацията започва от нас самите. Когато сме свързани вътрешно, по-лесно стигаме и до другите.

Какво мислите за парите и тяхното влияние върху живота Ви?

Всички имаме нужда от пари – и да, колкото повече, толкова по-добре. Не от алчност, а защото когато излезем от притесненията на ежедневния бит, си даваме пространство за всичко останало – идеи, творчество, почивка, връзки. Ако единствената ни мисъл е „как ще се справя финансово“, трудно ще ни остане емоционален капацитет за нещо различно.

Относно въпроса „достатъчни ли са парите“ – вярвам, че човек може и с 2, и с 200. Първата ми заплата от 800 лв ми се струваше много. Сега 1600 лв вече не ми стигат. Просто защото колкото повече изкарваме, толкова повече харчим. Не можем да игнорираме инфлацията, смяната на валутата, цените – но можем да променим как мислим за парите.

Моят съвет – и нещо, което се опитвам да практикувам – е да спестявам редовно, да намирам различни източници на доход и да мисля гъвкаво. Имало е периоди, в които работя като freelancer на няколко места едновременно – и това не само ми помогна финансово, но и ме обогати професионално. Парите не са табу. Те са инструмент. Въпросът е – как ги използваме.

Най-ценният кариерен съвет, който бихте дали?

Питайте. Задавайте си въпроси – и ще намерите отговори. Може би не веднага, може би не всички, но ще се приближите до себе си.

За мен доброволческият опит беше безценен. Чрез него се сблъсках с различни хора, казуси и ситуации, които не могат да се научат от учебник. Научих се да работя в екип, да мисля креативно, да поемам инициатива. AIESEC ме научи да работя за знанието, не за заплатата. Да разбера какво значи лидерството – и как аз да бъда лидер, без титла и без „шефско бюро“.

Ротаракт и AIESEC заедно ме научиха на дисциплина, управление на времето, представяне на идеи и най-вече – как да греша. Как да сбъркам, без това да е фатално. Как грешката да не ме смачка, а да ме направи по-добра. И това, според мен, е един от най-ценните уроци, които човек може да получи в началото на кариерния си път.