Имам способността да събуждам търсене у другите

Представете се с няколко изречения..

Казвам се Мартин Петров. Роден съм през 1990 г. в София. Израснах в панелен блок в един от онези квартали, които всички познаваме – с малки входове, прашни междублокови пространства и приятелства, които започват от "ще играем ли днес?". Бях дете, което повече наблюдаваше, отколкото говореше. Слушах как възрастните спорят за политика, за пари, за това "какво беше едно време", и се чудех защо никой не си задава въпроса "а какво е важно сега?". Може би тогава започна нуждата ми да разбирам нещата по-дълбоко.

В училище не бях първенец, но мислех много. Не обичах готови отговори. Не ми стигаше "защото така е по учебник". Питах. Често досадно, често упорито. После открих философията, японската култура и нещо в мен се намести. Като да намериш дума за чувство, което си носил цял живот, но не си знаел как се казва. Това беше Бушидо. Не като екзотика, а като принцип – чест, почтеност, отговорност.

С времето започнах да създавам обучения, да работя с компании, да говоря пред хора. Но никога не съм искал да бъда „мотивационен говорител“. Това ми звучи като някой, който идва, вдига шум, раздава фрази и си тръгва. Аз искам да бъда човек, който остава. Който помага да си зададеш правилните въпроси – дори да не получиш веднага отговорите. Работил съм с технологични гиганти и малки семейни бизнеси. И с двата вида хора съм търсил едно – да създадем заедно стойност и смисъл.

Не вярвам в "бързите резултати". Вярвам в процеса. В ежедневието. В дребните избори, които не се виждат, но те изграждат. И вярвам, че лидерството не започва

с титла, а с това какво правиш, когато никой не гледа. Не търся сцена. Търся същност.

Какъв мечтаехте да станете в детските си години?

Като дете имах един повтарящ се сън. Стоях пред хора, говорех, но не като оратор или артист — а с някаква странна лекота и искреност. Не знаех какво точно казвах, но усещах, че ги докосвам. Гледаха ме с внимание, слушаха ме, не защото трябваше, а защото искаха. Събуждах се с онова усещане, което не можеш да сложиш в рамка – нещо между вътрешна сигурност и странна отговорност. Днес си обяснявам този сън като първото ми сблъскване с усещането за призвание – не като професия, а като причина.

Минах през всички типични детски мечти – първо исках да стана адвокат, после лекар, после волейболист. Едната се появяваше, другата изчезваше, после идваше нова. Но сънят си остана. Усещането си остана. Все едно всички онези мечти бяха опити да му сложа име.

Това чувство ме тласна към търсене. Започнах да задавам много въпроси – към света, към хората, към себе си. Започнах да чета, да се ровя, да разбирам как мислим, защо правим каквото правим, какво ни блокира, какво ни движи. Не търсех "отговорите" в абсолютен смисъл. Търсех движението, смяната на гледната точка. И в този процес постепенно разбрах, че имам една дарба — не да давам мъдрости, а да питам така, че хората сами да стигат до своето. Да ги карам да спрат за малко, да се усъмнят в привичния си начин на мислене, да разбият рутината и да усетят нещо различно в себе си.

Не мисля, че съм открил себе си напълно. Мисля, че съм човек в движение. Но знам, че днес мога да кажа: открил съм нещо важно по пътя — че имам способността да събуждам търсене у другите. Да вдъхновявам не с лозунги, а с въпроси. Да правя промяната възможна – бавно, в малки дози, но трайно.

На каква възраст изкарахте първите си пари? Разкажете ни някоя любопитна случка?

Първите си пари изкарах, когато бях на 12. Баща ми имаше познат, който имаше вила с голям, неравен двор. Беше решил да го изравнява и имаше нужда от помощ. Работата беше проста, но тежка — трябваше да пренесем с колички над 50 кубика пръст. Целият ден вървяхме напред-назад, пълнехме, бутахме, изсипвахме. Слънцето беше силно, а ръцете ми — още детски, но упорити.

Накрая бях целият в кал, изморен до болка, но странно щастлив. Помня как седнахме накрая, пихме по една лимонада, а аз държах първите си пари в ръка. Бяха не просто банкноти — бяха доказателство, че мога. Че трудът, макар и тежък, носи усещане за стойност. Не заради самите пари, а заради пътя до тях. Усещането, че нещо е свършено добре, и че ти си го направил. Сам.

Това чувство остана с мен – и до днес вярвам, че нищо не замества онова тихо удовлетворение, когато свършиш тежка, истинска работа и знаеш, че не си се скатал. Не съм сигурен дали оттогава нататък животът ми винаги е бил толкова прост в уравненията си, но този първи урок беше ясен: стойността идва от вложеното, не от полученото.

Кои са основните фактори и примери, които ни изграждат като личност в по-ранна възраст и формират нашите интереси? Каква е Вашата рецепта за любознателност, източници и извори на информация и вдъхновение в този етап от човешкото ни развитие?

Настъпи ли някаква съществена разлика във възприятията Ви в по-зряла възраст за това какво ви мотивира да правите или не нещо?

Като тийнейджър не бях от „примерните“. Бях тръгнал по път, който на моменти изглеждаше като пързалка надолу – бърз, удобен, но празен. Липсваше ми посока, а може би и хора, които да ми я покажат. Имаше бунт, имаше апатия, имаше и страх — от себе си, от това да не си достатъчен, от това, че не знаеш къде принадлежиш.

Но тогава се появиха няколко човека. Не като спасители от роман, а просто като хора, които казваха истината в очите. Ментори, учители, случайни, но ключови фигури, които не се опитваха да ме направят "добър ученик", а ме насърчаваха да мисля, да питам, да се съмнявам. Да заслужавам. Научиха ме, че нищо истинско в живота не идва лесно. Че не е срамно да се бориш, да се трудиш, да падаш, да ставаш.

Едва след гимназията, в колежа, започнах да усещам какво значи образование в по-дълбокия смисъл. Не като оценки и дипломи, а като възможност да се събудиш за нещо ново. Там открих една друга красота – тази на знанието, която никой не ми беше показвал досега. Не като задължение, а като огън. И този огън гори в мен и до днес. Той ме движи. Прави ме гладен да уча, да чета, да разбирам, да се развивам — не за да се доказвам, а за да ставам повече от това, което съм бил вчера.

Мисля, че любознателността не е вроден талант. Тя е избор, който правиш, когато някой ти покаже, че светът може да бъде по-дълбок, по-смислен и по-красив, отколкото си вярвал. Аз имах щастието да срещна такива хора. И оттогава искам да бъда един от тях – за другите.

В началото правех много неща, за да се доказвам. На другите. На себе си. На някакъв въображаем съдия, който седи в ъгъла и води резултат. Работех здраво, често до изтощение, защото исках да покажа, че мога. Че съм стойностен. Че заслужавам уважение. Това беше като вътрешна борба, в която никога не печелиш напълно, а само отлагаш следващия рунд.

С времето обаче нещо се промени. Или може би аз се промених. Осъзнах, че това да живееш през очите на другите е капан — тих, но коварен. Няма победа в това някой да те хареса, ако ти сам не се понасяш в огледалото. Започнах да си задавам други въпроси: не „ще се хареса ли това?“, а „има ли смисъл?“, „радва ли ме?“, „помага ли?“.

Днес ме движат други неща. Не аплодисментите, а усещането, че това, което правя, носи промяна. Че създава пространство хората да мислят различно, да се усъмнят, да се събудят. Радвам се, когато някой ми каже, че след наш разговор е направил обратен завой или че е спрял за малко и се е запитал "чакай, така ли искам да живея?". Това има стойност.

Мотивацията ми вече не е във външния ефект, а във вътрешния отзвук. Въпросът не е „доказах ли се?“, а „имаше ли смисъл за двама ни от това, което направихме?“.

Чие беше решението къде да следвате висше образование и какво да учите? Правилно ли беше това решение, погледнато към днешна дата?

Образованието ми е една особена комбинация — хем поредица от случайности, хем може би най-добрият избор, който съм правил. Имам два бакалавъра и две магистратури, но началото беше далеч по-неуверено.

Първоначално исках да уча икономика в Софийския университет. Не се получи. Тогава го приех като провал. Днес го виждам като първата плочка в едно красиво домино. Така попаднах в МТ&M колеж — място, което не познавах, но което ме срещна с образование, каквото не бях очаквал. Теория и практика вървяха заедно. Учехме, но и прилагахме. И най-важното — имахме учители, които не преподаваха отдолу нагоре, а разговаряха с нас. Това място ме събуди. Показа ми, че ученето може да бъде преживяване, не просто задължение.

Колежът, който наричахме „датския“, ме амбицира да отида в Дания и да продължа обучението си там. И така направих. Там завърших втория си бакалавър. Не защото беше планирано. А защото просто се отвори врата, и аз реших да я прекрача.

Когато днес погледна назад, виждам не строг план, а поредица от случайни неслучайности. Всяка една ме е водила към следващата — без гаранции, без големи амбиции, просто с доверие, че ако правиш стъпките осъзнато, пътят се нарежда. И наистина — нареди се красиво. Сега ми предстои следващата стъпка в академичната ми кариера а именно докторантурата. Поредното домино е почти паднало.

Споделете ни повече за Вашите интереси, знания, умения и хобита?

Интересите ми винаги са били разнопосочни. Вълнувам се от теми като образование, гражданско общество, политика, доброволчество. Всичко, което засяга общественото, онова „по-голямото от мен“, винаги е намирало място в мислите и вниманието ми. Може би защото вярвам, че промяната не започва от системи, а от хора. От разговори. От позиция.

Япония също заема специално място в мен — не като екзотика, а като философия. Бушидо, Икигай, Кайзен – не ги възприемам като „концепции“, а като начин на съществуване. Оригами, колкото и да изглежда като хоби, е за мен практика на внимание, фокус, търпение. Спокойствие. Мисля, че човек има нужда от неща, които не са „полезни“ в класическия смисъл, а просто му помагат да бъде цял.

Що се отнася до уменията, които съм развил в работата с хора – бих казал следното. Научих се да слушам. Истински. Не да чакам реда си да говоря, а да вляза в света на отсрещния, да разбера къде боли, какво липсва, какво не се казва. С времето развих чувствителност към нюансите — не само в думите, а в паузите между тях.

Също така мога да виждам структури там, където другите виждат хаос. Мога да подредя не само информация, но и мисли. Да задам въпроса, който отблокира. Не защото съм по-умен. А защото ме е грижа. Това е може би най-ценното – че хората усещат, че не ги водя по методология, а по човешка връзка.

Бихте ли сменили професията си днес и кои сфери на дейност грабват Вашия интерес?

В момента на практика жонглирам между няколко професии — маркетинг и ПР, обучения и лидерство, изкуствен интелект, стартъпи и финансиране. За някой отстрани това може да изглежда хаотично или дори алчно — сякаш не можеш да избереш едно. Но за мен всичко това е една и съща нишка — търсене на въздействие. В различни среди, с различни инструменти, но с едно и също намерение: да допринасям.

Не бих сменил тези професии. Всяка една ми дава нещо различно — гледна точка, дълбочина, гъвкавост. Те не се конкурират една с друга, а се допълват. Маркетингът ме учи да формулирам послания. Лидерството — да създавам смисъл. Изкуственият интелект — да гледам в бъдещето, без да губя човешкото. Стартъпите — да рискувам, да вярвам, да губя и пак да започвам. Финансирането — да виждам реалността и да мисля стратегически.

А ако някой ден добавя още нещо — ще бъде само ако ме вдъхнови истински. Не заради нуждата да направя повече, а заради желанието да стана повече.

Казват, че личният бранд е всичко онова, което говорят хората за Вас, когато не сте с тях в една стая. Какво бихте искали да чуете днес?

Хората най-често ме търсят, когато имат нужда от перспектива. Понякога по теми като лидерство, маркетинг или лични избори. Друг път просто защото знаят, че с мен могат да говорят открито — до уязвимост. Без да бъдат оценявани. Без да им се предлага готово решение. Понякога дори само, за да ги попитам „ти всъщност какво искаш?“. Не е кой знае какво, но често е достатъчно.

Най-често ме свързват с Бушидо и с лидерството. С философията за вътрешен компас, която не търси титли, а търси стойност. С времето все повече хора ме търсят и когато става дума за комуникация – за текст, за послание, за усещането „не знам как да го кажа, но знам, че е важно“. След като управлявах медия през 2024, в мен се запали още по-силно искрата към журналистиката. Започнах да пиша по-често, по-директно, по-безкомпромисно. И хората го разпознаха. Сега все повече ме свързват с това — с гласа, който не украсява, но и не руши. Просто казва нещата, както ги вижда.

В личния кръг винаги съм бил малко „лудият“. Такъв като Алиса в страната на чудесата — детето с очите широко отворени, което се пита „а какво има зад тази врата?“. Или като онзи луд учен, който вярва, че светът може да е по-добър, и затова се блъска в стени, понякога с цялото си тяло. Винаги съм бил мечтател, понякога до наивност. И все пак — този инат, това упорито гонене на вятърни мелници, ми е носило най-смислените срещи и най-дълбоките уроци.

Ако нямаше никакви ограничения – нито във времето, нито в парите, нито в обстоятелствата – бих водил всеки ден обучения, но не просто тренинги със слайдове и упражнения. А от онези, които променят хората отвътре. От онези, в които никой – нито аз, нито участниците – не излиза същият, какъвто е влязъл. Бих създавал пространства, в които мисленето се преобръща, разбиранията се разклащат, а животът започва да се живее с нова яснота, нова отговорност. Пространства, в които водим не със сила, а със смисъл. Вдъхновяваме не с думи, а с присъствие.

Бих чел два пъти повече книги, отколкото имам време сега. Не защото искам да „знам повече“, а защото четенето ме връща към себе си. Подрежда ми мислите, отваря ми хоризонти, които иначе биха останали невидими. С времето усещам, че колкото повече чета, толкова повече се уча да слушам. И колкото по-малко време имам, толкова по-ясно разбирам какво ми липсва.

И бих прекарвал поне десет пъти повече време със семейството си. Без екстравагантност. Просто време. Присъствие. Истински разговори, разходки, мълчания, смях. Ако всичко друго изчезне, това ще е последното, което ще искам да остане.

Емоционалната интелигентност, адаптивността и гъвкавостта ни, както и меките ни умения са ключови условия за успех през последните няколко години. Как се справяте с ежедневните предизвикателства на живота, за да сте в добра кондиция и настроение?

Най-честният отговор е: с усилие. Няма универсална формула. Няма сутрешен ритуал, който да гарантира вътрешен мир. За мен всичко започва с осъзнаване – какво се случва в мен, как реагирам, какво ме блокира. Понякога това означава да спра, да не реагирам веднага, да си задам един въпрос повече.

Помага ми движението – не само физическото, а и психическото. Да се раздвижа от мисъл, която ме дърпа надолу, към такава, която ме приближава към мен самия. Помагат ми книгите, музиката, разговорите с хора, които не искат да ме "оправят", а просто присъстват. И съзнанието, че не е нужно всеки ден да съм на върха си – нужно е просто да не се предавам вътрешно.

Какви са най-важните изводи, които направихте досега за поддържане на правилната комуникация с оглед на различните характери на хората, които срещате ежедневно  – колеги, приятели, близки?

Научих, че не всички говорят с думи, и че не винаги най-шумният човек казва най-важното. С времето започнах да слушам не само какво ми казват хората, а и защо го казват по този начин. Започнах да правя място – за различието, за темпото на другия, за болката зад маската.

С хората – колеги, приятели, близки – се старая да не приемам всичко лично, но да приемам всеки човек сериозно. Да не слагам хората в категории. Да не искам от всеки да бъде като мен. Да уважавам различния ритъм, различния стил, различната нужда. И най-вече – да си признавам, когато аз греша.

Какво мислите за парите? Какво е тяхното влияние върху живота ви? Какъв е Вашият съвет към хората, които често си задават въпроси, свързани с парите и колко достатъчни са те?

Парите са инструмент. Нито добро, нито зло. Нито цел, нито път. Само средство. И когато ги третираме като нещо повече от това – те започват да ни владеят. Вярвам, че не трябва да се срамуваме да искаме сигурност, свобода и възможности. Но трябва да внимаваме да не объркаме цената със стойността.

Имало е моменти, в които съм имал по-малко пари, но повече яснота. И обратното – повече пари, но по-малко посока. Истинският въпрос не е „колко е достатъчно?“, а „за какво ми трябват?“. Ако не можеш да отговориш на това, никога няма да са достатъчни.

Съветът ми: пари се изкарват. Честността, времето и отношенията – не. Парите трябва да служат на живота ти, не да го подменят.

Какъв е най-ценният кариерен съвет, който бихте дали на хората?

Най-ценният кариерен съвет, който бих дал, е: не бързай да се катериш, преди да знаеш защо изобщо искаш да се качваш.

Много хора се впускат в търсене на титли, успехи, пари — без да са спрели да се запитат: „А това ли е моят път? Това ли е моето място? Това ли е моето темпо?“ Понякога „успехът“ ни кара да се изгубим, защото гоним чужди представи и чужди цели. Работим, за да се харесаме, вместо да работим, за да бъдем полезни. И тогава дори да стигнем „високо“, откриваме, че гледката не е нашата.

Моят съвет: не избирай кариера, която изглежда добре отвън. Избери работа, в която можеш да бъдеш себе си и която всеки ден ти напомня защо си на този свят. Тогава и успехът идва – не като цел, а като страничен ефект на смисъла.

Ако трябва да бъда запомнен с три думи, бих избрал: промяна, стойност, смисъл.

Промяна — защото вярвам, че не сме родени да останем същите. Човекът, който съм днес, не е този, който бях вчера, и няма да е същият утре. Ако съм оставил следа в нечий живот, искам тя да е в това, че съм помогнал на някого да се промени — дори с една мисъл, с едно решение, с една малка стъпка навътре.

Стойност — не като пазарна, а като човешка. Искам да знам, че това, което давам — идеи, време, внимание — има тежест. Че не е шум, а нещо, което остава. Дори в тишина.

Смисъл — защото това е въпросът, който винаги ме е водил. Не „как“, не „колко“, а „защо“. Защо го правим? За кого е важно? Ако съм послужил дори на един човек да си зададе този въпрос — и да си отговори честно — значи съм си свършил работата.