Виктор Асенов: да виждаш със сърцето си, а не с очите си

Кой е Виктор Асенов извън титлите и постиженията?

Аз съм мечтател. Човек, който си поставя цели и се стреми да ги следва и изпълнява. Обичам природата, обичам да се предизвиквам и това ме води към много приключения. Това, че хората виждат в мое лице вдъхновение, ми дава допълнителни сили, но и носи отговорност, защото искам да използвам тази възможност, за да променям средата и нагласите на хората. Искам да показвам, че всеки човек има силата да бъде, да преодолява граници и да постига целите си. Работя усилено и за това обществото да се отваря за хората с увреждания и да се подобрява градската среда.

Иначе – аз съм Виктор Асенов, на 30 години, незрящ по рождение. Единственият незрящ планински ултрамаратонец в България, като се надявам да предам опита си и на други да бъдат като мен. Обичам да се срещам с ученици, за да им разказвам за предизвикателствата, мотивацията, живота на хората с увреждания и кучетата водачи. В професионален план водя мотивационни лекции във фирмите и правя корпоративни масажи в офисите.

 

Кога и как започна спортният ти път и какво те привлече към спорта?

Спортният ми път е дълъг. Занимавал съм се с много спортове. Опитвал съм джудо, опитвал съм какво ли не. С планинското бягане започнах през 2022 г., като първото ми участие беше в парка – 5 км в Борисовата градина на „Светулки рън“ - благотворително бягане за училището за кучета водачи. Там направих първия си опит.

Иначе преди това съм се занимавал с туризъм в планините и джудо в училище и в университета. Отделно съм се спускал в пещери, скачал съм с парашут, катерил съм се по скали, качвал съм се на 5000 метра в Непал.

 

Какво означава за теб да бъдеш незрящ спортист? Повече предизвикателство или повече източник на сила?

За мен е повече източник на сила, защото можеш да покажеш на хората, че няма нищо невъзможно. Да, включва се и предизвикателството, тъй като трябва да убедиш различни хора, че човек с увреждане може да направи нещо.

 

Коя е най-силната ти вътрешна мотивация, когато ти е най-трудно?

Аз съм повече екстроверт, т.е. позволявам си и някой да ме надъха, някой нещо да ми каже в трудните моменти. В бяганията се случва да мина през такива етапи и разчитам на пейсъра, който е до мен.

Вътрешната мотивация може би е осъзнаването, че ти можеш. Това е вярата в собствените възможности. Също и осъзнаването, че все пак щом съм стигнал тук, значи ще успея да продължа.

В трудните мигове, идва един момент, в който си казвам: „дай, Викторе, можеш, пък накрая ще станат нещата, както трябва да станат“.

 

Имало ли е момент в който си съмнявал, дали да продължиш и какво те накара да не се откажеш?

Да, имало е такива моменти. На всяко по-дълго бягане минавам през такива. Точно тогава разчитам на подкрепата от пейсърите. Миналата година по време на Еверестинга с 19-те ми поредни качвания на Черни връх, без да спя, имаше момент, в който вече нищо не исках да ям, не исках да хапвам и да помирисвам нито гелчета, нито барчета, нито нищо. След това се поуспокоих и продължих. Това са миговете, в които идват съмненията и въпросите: „Защо го правя“.

Удоволствието е точно тогава да се вгледаш в себе си и да откриеш тази сила, която да те дръпне напред. Разбира се, важно е да имаш и на кого да разчиташ.

 

Какви са най-големите ти предизвикателства, в които се сблъскваш всекидневно - не само в спорта, но и в живота?

В живота, това с което се сблъсквам, е, че искам още повече хората да знаят, че могат да приемат хората с увреждания. Неразбирането под всякаква форма - било то като откази за влизане някъде, за достъп за мен и моето куче водач, откази за някакви участия, преди да започна собствения си бизнес, трудно намиране на работа – тогава съм опитвал на немалко места. Имаме още какво да учим. Наясно съм и че процесът е двустранен – както от обществото, така и от самите хора с увреждания, които сами да поискат да са част от това общество и да се борят.

Иска ми се да променим нагласите към хората с увреждания. Да, не можем да караме кола, например, но има доста голям процент от нещата, които можем да правим пълноценно. Това, че нямаме зрение, не означава, че не можем да вършим нещата. Нищо, че другите не могат да си го представят. Просто трябва в този момент да попитат. Аз лично не се притеснявам от никакви въпроси. А в някои случаи после ще се посмеете заедно, особено ако човекът отсреща е широко скроен и с чувство за хумор. Ще се позабавлявате, но поне ще знаете и ще научите нещо ново и после вие ще го предадете на други хора. Така че - да, за мен предизвикателствата са свързани с неразбирането и неприемането, и това е по-скоро, с което аз се сблъсквам.

 

Как виждаш света? Чрез кои сетива и усещания го възприемаш най-силно?

Възприемам света чрез всички останали сетива. Може би много пъти се доверявам на интуицията си, на вътрешното си аз. Малко на… подсъзнание някой път. Някой път рискувам и правя грешки. Да, правя ги. Някои път се доверявам на даден човек, а всъщност се оказва, че нещата са по-различни.

Обичам да общувам с човека отсреща, да го чуя, не да си пишем, за да мога аз да усетя неговата динамика.

 

А има ли неща, които според теб хората със зрение често не забелязват, а пък ти усещаш много ясно?

Да, има неща, които хората не забелязват, защото те, гледайки със зрението, пропускат понякога да усетят – как мирише, да го пипнат, да го почувстват, да почувстват енергията на човека до себе си. Те гледат външната красота, но невинаги и енергийната страна.

 

Кое е най-важното умение, което си развил благодарение на това, че си незрящ?

Много умения съм успял да развия или по-точно съм се старал да ги развия. Най-важното за мен е да мога да се ориентирам във всякакви условия, при всякакви ситуации. Отпускам се да „оглеждам“ непознати места - веднъж минавам с белия бастун и после вече съм без нищо. Да - ориентирам се само с крака и с ръце понякога, че даже някой път си позволявам и да тичам на такива места. Малко е стресиращо за останалите хора, но всеки по различен начин си развива сетивата, всеки сам си определя докъде му е комфортната зона. Не карам някой човек да тръгне да прави тези неща - нито зрящ, нито незрящ, защото той може да не се чувства окей. Но ако пък иска, може да опита. Например, наскоро във фитнеса на моя треньор му казах: „Защо не пробваш да тренираш със затворени очи, бягайки нагоре по стълбите на пътеката“ и той каза, че идеята не е лоша. Просто не се беше замислил.

 

Какво искаш да постигнеш в спорта?

Конкретни цели не съм си поставил. По-скоро се насочвам към идеята за изкачване на върхове, защото обичам много планините - да се кача на конкретни върхове, да отида на над 8000 метра, да направя много дълги състезания с по над 200 км бягане и с тандемното колело. Бих се радвал да опитам, да експериментирам на много дълги дистанции. Разбира се, там ще съм с друг човек, защото няма как сам да се кача.

Много обичам да се предизвиквам и приемам всякакви идеи. Миналата година така дойде предложението да направя Еверестинга. Беше голямо приключение, но ето, че се справих. И съм щастлив, защото на много хора им се вижда непостижимо – как така 19 поредни качвания на Черни връх на сняг и без спане. Има хора, които никога не са били на Черни връх.

Затова за мен е важно да опитвам. Само някой да ми подхвърли идея и съм готов. И по този начин да покажа, че всеки човек може. Не е нужно всеки да тръгне да качва върхове или да бяга по 100-200 км. Но да открие това, което го зарежда – може да е пеене, рисуване, архитектура.

 

Как си представяш развитието си след активния спорт? В каква посока бих искал да продължиш?

След активния спорт отново можем да спортуваме, просто по-умерено - на по-къси дистанции. Аз искам да продължавам да мотивирам хора, да ходя по върховете, по планините, да съм сред природата.

Също да продължа срещите си с учениците, защото те ще могат да се научат на много неща и ще могат да видят, че светът е хубав и че могат и те да допринесат да стане още по-хубаво място.

 

Каква роля играят технологиите в живота ти и какви промени технологични или иновации бих искал да видиш?

Технологиите за мен играят много голяма роля. Използвам основно лаптоп, телефон, в който има софтуер, четящ всичко от екрана. Тук отварям скоба - затова всъщност е важно, когато една фирма реши да прави сайт, да се съобразява с изискванията за достъпност, за да може на един незрящ човек да му е доста по-лесно.

Отворен съм към технологиите и са ми интересни. Бих се радвал, ако след време Илън Мъск развие Neuralink – която работи за това незрящ човек да вижда изцяло след поставяне на чип. Бих искал да пробвам - няма какво да губя в моя случай. Ако може да ми се инжектира, да бъда един от тестващите, би било готино и след време да мога да правя доста по-свободно нещата. Защото, при някои от спортните постижения ми трябва повече от един човек, може и двама, и трима, и четирима, и петима, зависи колко е дълго. Но до петима не сме стигали, повечето пъти са били до трима, четирима едновременно.

Така, че да, бих опитал, примерно, Neuralink, бих опитал други такива интересни постижения, към които науката се стреми да постигне.

Също бих пробвал и с автономен автомобил – доколкото знам в Щатите е пробвана такава кола, която се движи и по асфалтов път, и по черен, и по заснежен. Ако това може да се случи, да дойде и в България, ще съм много доволен. Не знам как би се справила в нашите условия, предвид неспазване на правилата, но ако се случи това нещо, бих могъл да си живея и извън София.

 

Готово ли обществото да приема различието като сила, а не като недостатък?

Донякъде да. Готово е. Повечето хора вече започват да се отварят за това разбиране. И за това всъщност правя мотивационните лекции на учениците, за да може да стане още по-готово. Защото сега се срещаме и обсъждаме, някои са още малки - четвърти, пети клас, и научават неща. Други са в големите класове и тепърва влизат в обществото и стават работна сила, вече са пълноценни участници в обществото. Те, де факто, ще могат да допринесат да се променят разбиранията на близките и обкръжението им. Така обществото ще стане по-добре подготвено.

Има какво да се желае, виждам го, но има напредък. Човек трябва да гледа положително. Някой път се ядосвам, да, че нещата стават по-бавно, но това си е мой казус. Трябва да приема, че вероятно ще се получи с умерено темпо.

 

Кои са хората около теб, които наричаш най-верните си помощници и опора?

До мен през цели ми съзнателен живот е била моята баба Лидия – баба ми по бащина линия. Тя ме отгледала, винаги е била до мен, изцяло се е посветила на мен.

До мен е и Божидар Къртунов от „Героите на бъдещето“, който реално ми помага за изграждането на образа ми, за управлението на социалните мрежи, за проектите ми. Въобще е като мой мениджър. Движи цялата комуникация, която хич не е малка. Отношенията ни се развиха и вече са приятелски – разговаряме по интересни, различни теми, което ме радва.

Разбира се, в спорта най-верните помощници и опора по време на състезанията ми са всички пейсъри. Това са хората, които са били с мен в различни моменти.

 

Каква е ролята на доверието към себе си и към другите в твоя живот?

Този въпрос е специфичен. Аз много съм доверчив към хората - малко повече, отколкото трябва. Има и друга гледна точка – тази за доверието като в себе си, че мога да постигна нещата. Защото да, случва ми се някой път да изпадам в някакви дупки, трудни моменти и в тогава се налага да обърна внимание на себе си - правя си медитации, пускам си музика и така се справям. Още се уча на доверието към себе си и мисля, че ще успея да го постигна.

 

Какво бих казал на млади хора с увреждения, които да първо търсят своя път?

На младите хора бих им казал да не се отказват, да опитват, да експериментират. Не е лесно. Наистина не е лесно. Хората трябва да знаят, че за да успеят по някакъв начин, трябва винаги да опитат. На мен също никога не ми е било лесно. Нито при отказите за работа, нито отказите за допускане на определени места и какво ли още не е. В някакъв момент тези откази са ме карали да се чувствам така, сякаш няма смисъл да се боря. Но не е така! В този момент човек трябва да се опита, защото ако не пробва, винаги ще си задава въпроса какво е щяло да стане, ако опита. Това са ценни уроци.

Ето с бягането – сега съм единственият в България, но бих се радвал да предам това, което знам, на други, за да си спестят много трудности, през които съм минал. Искам и други незрящи да започнат да бягат, да ходят в планината.

 

Какво искаш хората да знаят хората за хората с увреждания?

Искам да знаят, че трябва да се отнасят към тях като с останалите. Да са равнопоставени, да не си правят изводи и заключения. И да не поставят всички под общ знаменател – ако например във фирмата си са имали човек с увреждане, който не се е справял, това не е причина да затварят вратата за другите. Трябва да се дава възможност на отделния човек, а не да се поставят в групи по даден признак. Тоест, ако имате един служител, който опитва - давате му възможност, защото той просто се старае, а не защото е или не е незрящ. Ако имате лош опит с незрящия, не да ги заклеймявате и да ги слагате в една обща кутийка, ами да кажете, окей, добре, дай да питаме с новия човек, нещата ще са по-различни.

Защото ако заклеймяваме всички, така бих могъл да кажа, че всички зрящи в обществото са еднакви. Това бих искал да научат хората, че всички сме различни. Както зрящият, така и незрящият, така и човекът с всякакъв вид увреждане. Всеки заслужава да получи възможност.

 

Ако сега всички хора по света те чуват, какво е посланието, което искаш да отправиш?

Хора, бъдете вдъхновени, не се отказвайте, предизвиквайте се, разбира се умерено и без излишни рискове. Успех, напред и нагоре. Дерзайте и бъдете винаги вдъхновени и давайте възможност на всяко ново начинание, независимо какво е то.