Личността зад публичния образ на Михаела Филева
· Михаела Филева
"Понякога приемаме близките си за даденост и забравяме колко много означава самото им присъствие!"
Ако трябва сама да се представиш пред човек, който никога не е чувал музиката ти и не знае нищо за теб, как би описала Михаела Филева? Кои са трите неща, които най-точно те определят като човек?
Бих
казала, че съм любопитна, чувствителна и амбициозна. Любопитството ме кара
постоянно да търся нови знания, преживявания и гледни точки. Чувствителността
ми помага да усещам хората и света около себе си, за да съм творец, който
създава адекватно за времето си изкуството, а амбицията - тя дава възможност да
превръщам идеите си в реалност. Имам и една доста аналитична страна, която
понякога влиза в интересен конфликт с емоционалността ми. Именно този сблъсък
на две самоотричащи се начела ме прави артиста, който съм.

Кога
за последно се изненада от самата себе си – от реакция, решение или смелост,
които не си подозирала, че притежаваш?
Мисля,
че най-често се изненадвам от смелостта си да рискувам в неща, които
първоначално ми изглеждат много по-големи от мен. Понякога съм изправена пред
предизвикателство, за което нямам време да мисля дали съм подготвена и просто
скачам. Започваш да действаш и в процеса откриваш, че можеш много повече,
отколкото си предполагала. Това е едно от най-хубавите усещания, защото
разширява представата ти за собствените ти възможности.

Има
ли разлика между жената, която си на сцената, и тази, която си, когато се
прибереш вкъщи и останеш сама със себе си?
Разбира
се. На сцената съм много по-екстровертна и енергична, общувам с огромен брой
хора и емоциите ми са на съвсем друго ниво. В личния си свят имам нужда от
повече тишина, спокойствие и време за себе си. Обичам да чета, да пътувам, да
водя дълги разговори с близките си, но също и просто да си давам време да съм в
покой. Не мисля, че това са две различни личности. По-скоро са различни
проявления на една и съща жена.
Какво
хората най-често не разбират за теб, защото виждат само публичния ти образ?
Може
би колко много работа, съмнения и мисъл стоят зад нещата, които изглеждат
естествени и лесни отвън. Хората виждат концерта, песента, усмивката, но не
винаги си представят целия процес зад тях. Освен това артистът не е само
публичният си образ. Имам много интереси, лични търсения и съвсем обикновени
ежедневни моменти, които нямат нищо общо със сцената.
Коя
своя черта обичаш най-много и коя все още се опитваш да промениш?
Много обичам любопитството си и способността си да се вълнувам от нови неща. Харесва ми, че не губя желанието да се развивам и да откривам. От друга страна, понякога съм прекалено критична към себе си и все още се уча да приемам, че не всичко може да бъде перфектно. Опитвам се да бъда по-мека към себе си и да не превръщам всяко предизвикателство в изпит за собствената ми стойност.
Спомняш
ли си момента, в който за първи път си каза, че музиката може да бъде не просто
твоя мечта, а твоят живот и професия? Какво беше най-голямото ти съмнение
тогава?
Мисля,
че това осъзнаване дойде постепенно. За първи път мечтата ми започна да
придобива съвсем реални очертания, когато бях на 15 и станах водеща на „Хит
минус едно“ по БНТ. Тогава се запознах с много хора от музикалния бизнес, които
ми даваха ценни съвети, тогава започнах да пиша и първите си авторски песни. На
16–17 години вече печелих награди в международни фестивали в страната и
чужбина.
След
това дойде X Factor, който беше едно от решаващите потвърждения за мен, че
музиката може да бъде моят професионален път. Това съвпадна и с приемането ми
на първо място в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, в
класа на проф. д-р Стефка Оникян. Тези две признания – от широката аудитория
чрез X Factor и от академичната среда – ми дадоха огромно гориво да вярвам още
по-силно в мечтата си и да не се отказвам.
Пред
мен стоеше и една съвсем различна перспектива – бях приета паралелно и в
Софийския университет, специалност „Софтуерно инженерство“. Изборът да се
развивам в музиката означаваше да поема по път, който е много по-непредвидим.
Мисля,
че тогава интуитивно разбирах нещо, което с годините се потвърди - талантът е
само началото. Много по-важни са постоянството, дисциплината и готовността да
продължаваш да учиш. Това са качества, които математическата гимназия ми беше
дала и които се оказаха изключително полезни в професията на музикант.

Има
ли цена на успеха, за която никой не те беше предупредил? Нещо, което си
разбрала едва когато вече си била в тази професия?
Да.
Може би най-голямата цена е сливането между личния и професионалния свят.
Когато толкова много обичаш това, което правиш, границата между работа и личния
ти живот много лесно се размива. Започваш да измерваш себе си чрез това, което
си успял да постигнеш, чрез мнението на другите, чрез следващата цел. Понякога
забравяш, че си много повече от професията си. Не е необходимо да бъда
единствено музикант, за да бъда добър музикант. Имам нужда от личен живот, от
преживявания, от хора и от време, в което просто да бъда себе си.
Разнообразният и вълнуващ личен свят всъщност ни прави и по-добри артисти.

Случвало
ли ти се е да постигнеш нещо голямо и вместо удовлетворение да почувстваш, че
вече трябва да докажеш още повече? Как се справяш с това усещане?
Да,
и мисля, че това е доста характерно за хората с амбиция. Когато постигнеш нещо,
което дълго си мечтал и за което дълго си работил, радостта понякога е
последвана от въпроса „А сега накъде?“. Много добре си спомням концерта си в
зала 1 на НДК в края на миналата година - с над 60 музиканти на сцената в
състава на голям симфоничен оркестър, изключително мащабен, сложен и скъп за
организиране концерт. Това беше огромна мечта и много важен момент за мен и поп
сцената като цяло. Почти веднага след него започнах да мисля как този концерт
може да се превърне в турне, а след броени дни излиза и лайв албум, първата ми
плоча със записа от всичко, което преживяхме в тази вечер с публиката. Понякога
е хубаво да имаш следваща цел, но се старая съзнателно да не пропускам самото
удоволствие от свършената работа. Иначе рискуваш да прекараш целия си живот в
очакване на следващото голямо нещо.
Кое
е по-трудно – да се пребориш за място под прожекторите или да запазиш мястото
си, без да изгубиш себе си?
Мисля,
че второто е по-голямото предизвикателство. Да се пребориш за място изисква
талант, много работа, постоянство и смелост. Но когато вече си там, се появяват
други очаквания. Има изкушение да повтаряш неща, които работят, да се
съобразяваш прекалено с чуждото мнение или да се страхуваш да рискуваш. За мен
е важно да продължавам да се развивам, да експериментирам и да не губя връзката
със собственото си усещане за музика и за смисъл.
Колко
често си позволяваш да бъдеш доволна от постигнатото, без веднага да поставяш
следващата цел?
Това
е нещо, върху което работя. Имам много силно развито чувство за отговорност и
често още докато приключва един проект, вече мисля за следващия. Но има
моменти, в които съзнателно спирам и си давам сметка какво всъщност съм
постигнала. Концертът в НДК, албумите ми, песните, които са намерили своята
публика, хората, които идват на концертите ми… Това са неща, за които съм
мечтала. И заслужават да бъдат преживени с благодарност, а не просто отметнати
като поредна задача.
Имало
ли е момент, в който си искала да се откажеш или да поемеш в съвсем друга
посока? Какво те върна към музиката?
Имало е моменти на съмнение, умора и желание да преосмисля начина, по който работя. Музикалната професия е много непредвидима и понякога изисква огромно количество енергия, без да знаеш какъв ще бъде резултатът. Но никога не съм губила истинската си любов към музиката. Тя е нещото, което ме връща. Самият процес на създаване, възможността да разказвам истории, да бъда на сцена и да се свързвам с хората чрез песните си. Това е много по-силно от моментното разочарование.
Когато
преминаваш през труден период, предпочиташ да се затвориш в себе си, да
потърсиш близките си или да продължиш да работиш, сякаш нищо не се случва?
Първоначалният
ми инстинкт, когато ми се случи нещо трудно, е да се затворя в себе си. Не
искам да тревожа хората около мен и често се спасявам в работата. Запълвам
времето си с хиляди задачи, за да не ми се налага да се изправя пред
собствените си емоции.
С
времето обаче започнах съзнателно да променям този модел. Научих се първо да си
давам време да разбера как се чувствам и защо, а след това да го комуникирам с
хората, които са част от ситуацията, защото мълчанието невинаги е проява на
грижа. Понякога то просто оставя другите без необходимата яснота и ги лишава от
възможността да поемат отговорност за собствените си действия, което е ключово
за растежа на всяка личност.
Емпатична
съм, това ми позволява много лесно да вляза в обувките на другия, дори когато
аз самата съм потърпевша. Дълго време това ме караше да оправдавам чуждото
поведение, преди човекът отсреща дори да е осъзнал, че е прекрачил нечия
граница. Особено в професионалните отношения ми се е случвало да премълчавам
неща, защото разбирам мотивацията зад тях. Но разбрах, че така понякога
ощетявам и себе си, и другия. Част от личностното израстване е да получаваш
обратна връзка, включително когато си направил нещо, което не е наред. Ако
постоянно ти спестяват тази истина, как би могъл да се промениш?
Днес
се старая да използвам емпатията си не за да оправдавам всичко, а за да водя
по-смислени и честни разговори. Не мисля, че решението е нито да търпиш, нито
да се затвориш и сам да търсиш изход от всяка ситуация. Важно е да си дадеш
време да разбереш себе си, а след това да намериш начин да обясниш на хората
около теб какво се случва. Така всички имат яснота дали нещо е наред, дали има
проблем и пред какво предизвикателство трябва да се изправите заедно.
Защото
един екип, независимо дали говорим за професионалния живот или за семейството,
е отбор. А най-важното за един отбор е всички да знаят срещу какво са изправени
и да могат да се справят с него заедно.
Кое
е най-важното нещо, което си научила от разочарование, което в момента на
случването му ти се е струвало несправедливо?
Може
би, че не винаги получаваме обясненията или справедливостта, които очакваме.
Понякога хората вземат решения, които не можем да контролираме и не винаги
можем да разберем мотивите им. Това, което можем да изберем, е как ще реагираме
и дали ще позволим на едно разочарование да промени отношението ни към света.
Не искам да губя любопитството си към хората или вярата си в доброто заради
нечие поведение. Мисля, че е важно да запазиш способността си да се доверяваш,
без да забравяш какво си научил.
Случвало
ли ти се е да плачеш за нещо, което на следващия ден трябва да превърнеш в
усмивка пред публика? Как намираш сили да продължиш?
Да,
мисля, че това е една от особеностите на публичната професия. Понякога личният
ти свят преминава през съвсем различни емоции от тези, които хората очакват да
видят на сцената. Научила съм се да бъда отговорна към публиката и към хората,
с които работя, но не смятам, че това означава да потискам всичко, което
преживявам. Сцената има особена сила. Тя може да бъде място, на което за
няколко часа оставяш тревогите си настрана и се свързваш с нещо много по-голямо
от конкретния момент. Понякога именно музиката ми помага да премина през
трудното.
Кога
човек трябва да прояви повече смелост – когато се бори за мечтите си или когато
признае, че вече не иска същите неща?
И
в двата случая се изисква огромна смелост. Да се бориш за мечтите си означава
да продължаваш, дори когато пътят е труден и не знаеш дали ще успееш. Но да
признаеш, че вече не искаш същите неща, понякога е още по-трудно, защото трябва
да се разделиш с представата за себе си, която си изградил. Важно е да бъдеш
честен със собствените си желания и да не продължаваш да преследваш нещо само
защото някога си го определил като своя мечта.
Как
се научи да поставяш личните си граници в професия, в която често се очаква да
бъдеш постоянно достъпна, усмихната и отдадена?
Това
все още е процес. В музиката много лесно се сливаш с работата си и понякога
имаш усещането, че трябва да бъдеш на разположение по всяко време. Но започнах
да разбирам, че личните граници не означават по-малко отдаденост. Напротив, те
ми позволяват да запазя енергията и концентрацията си, за да давам най-доброто
от себе си. Имам нужда от време за почивка, за близките си и за собствените си
интереси. Не смятам, че човек трябва постоянно да доказва колко е отдаден, като
пренебрегва себе си.
Лесно
ли разпознаваш собствените си емоции и успяваш ли да ги изразяваш, или понякога
предпочиташ да ги скриеш, за да не натоварваш другите?
Много
лесно разпознавам емоциите си, но не винаги ми е лесно да ги изразявам в
момента, в който ги преживявам. Понякога имам нужда първо да ги анализирам, да
разбера откъде идват и какво точно ме е засегнало. Склонна съм да се опитвам да
се справя сама, за да не натоварвам хората около мен. Но близостта изисква и да
позволиш на другите да бъдат до теб в трудните моменти, а не само когато си
добре.
Когато
някой те нарани, по-скоро търсиш разговор и обяснение, или се отдръпваш и
оставяш времето да покаже дали отношенията си заслужават?
Зависи
от ситуацията и от човека. По принцип вярвам в разговорите и в това да дадеш
възможност на другия да обясни гледната си точка. Понякога обаче има ситуации,
в които отдръпването е необходимо, за да разбереш собствените си чувства и да
прецениш какво искаш от тези отношения. Мога да разбера мотивите на някого и
дори да му простя, но това не означава непременно, че доверието ще бъде
възстановено. За мен честността и лоялността са много важни.
Как
разбираш, че един човек е истински приятел? Има ли приятелства, които са те
научили на повече за живота от всяка професионална среща?
Истинското
приятелство е взаимност, лоялност и искрена радост от успехите на другия. Това
е човек, с когото можеш да бъдеш напълно себе си, без да премисляш всяка дума
или да поддържаш някакъв образ. Човек, с когото можеш да споделяш както
големите радости, така и съвсем обикновените моменти от ежедневието.
В
двадесетте си години преосмислих някои от приятелствата си. Имало е отношения,
в които съм давала много подкрепа и съм била до хората във важните и трудните
за тях моменти, но впоследствие те са ми доказвали с постъпките си, че
близостта ни е била функция на лични интереси. Това ме е разочаровало, но и ми
е помогнало да разбера по-добре какво ценя. Днес може би имам по-малко хора
около себе си, но съм много по-наясно кои са моите хора.
Случвало
ли ти се е да се откажеш от отношения, които са били важни за теб, защото си
осъзнала, че в тях губиш себе си?
Да.
Понякога отношенията са важни именно защото имат история, защото са били част
от живота ти дълго време или защото си вложил много в тях. Но това не означава,
че трябва да ги запазваш на всяка цена. Ако постоянно се опитваш да бъдеш
удобен, да премълчаваш собствените си потребности или да се съобразяваш с нещо,
което те наранява, в един момент започваш да губиш връзка със себе си. Мисля,
че е важно да можеш да разпознаеш този момент и да приемеш, че понякога
раздялата с определени отношения е необходима.
Можеш
ли да бъдеш уязвима пред хората, които обичаш, или ти е по-лесно да бъдеш тази,
която подкрепя останалите?
По-лесно
ми е да бъда човекът, който подкрепя. Имам силен инстинкт да се грижа за хората
около себе си и често се опитвам да бъда опора, когато някой има нужда. Но да
позволиш на другите да се грижат за теб също е форма на близост. В
най-смислените си отношения се чувствам свободна да бъда уязвима, да не знам
отговорите, да имам съмнения и да не се налага постоянно да бъда силна.
Какво
означава за теб емоционалната зрялост в една връзка – да умееш да обичаш, да
правиш компромиси или да знаеш кога да си тръгнеш?
Мисля, че е комбинация от всичко това. Емоционалната зрялост означава да можеш да обичаш, без да се опитваш да притежаваш другия, да правиш компромиси, без да губиш себе си, и да поемаш отговорност за собствените си действия. Но също така да имаш смелостта да признаеш, когато нещо вече не е добро за теб или за другия. Любовта не е само чувство, тя е и начинът, по който се отнасяме един към друг.
Как
се променя представата на една жена за любовта с годините? Кое вече не би
направила в името на една връзка?
Мисля,
че с годините започваш да разбираш, че любовта не трябва да бъде непрекъснато
усилие да задържиш някого или да докажеш, че си достатъчен. Когато си по-млад,
понякога бъркаш силните емоции с дълбочината на една връзка, компромисите с
отдадеността, а това да поставяш другия на първо място с любовта сама по себе
си. Днес вярвам много повече във взаимността, в спокойствието и в свободата да
бъдеш себе си до човека, когото обичаш. Не бих искала да губя собствената си
идентичност, да пренебрегвам важни за мен потребности или да се отказвам от
неща, които ме правят щастлива, за да запазя една връзка. Любовта би трябвало
да ти дава пространство да растеш, а не да те смалява. Щастлива съм, че почти
десетилетие до мен имам точно такъв човек.
Има
ли нещо, което си научила за себе си именно чрез любовта, а не чрез
професионалните си успехи?
Да,
научила съм, че колкото и самостоятелен и уверен да си в професионалния си
живот, това не те имунизира към уязвимост в личните ти отношения. Успехите
могат да ти дадат увереност, но не могат да те научат как да бъдеш близък с
някого, как да споделяш страховете си или как да приемаш, че невинаги имаш
отговорите. Любовта ме е учила на търпение, на компромиси, но и на това да
разпознавам собствените си граници. Може би най-важното е, че да обичаш някого
не означава да забравяш себе си.
Смяташ
ли, че жените понякога сами поставят прекалено високи изисквания към себе си –
да бъдат успешни, красиви, независими, грижовни и винаги да се справят? Усещала
ли си подобен натиск?
Абсолютно.
Мисля, че съвременните жени често падаме в капана на едни доста противоречиви
очаквания. Трябва да сме амбициозни и успешни, но да имаме достатъчно време за
семейството, да сме независими, но и винаги нежни, да изглеждаме добре, да
бъдем грижовни, да имаме социален живот и някак да се справяме с всичко това
без усилие. Усещала съм този обществен натиск, а понякога и сама съм си го
причинявала със собствените си очаквания към себе си. Понякога сме най-строгите
си критици. Мисля, че е важно да си позволим да бъдем уморени, да не знаем
какво искаме, да променяме приоритетите си и да не се чувстваме виновни за
това. Стойността ни не зависи от способността да се справяме с всичко
едновременно, нито да бъдем винаги перфектни.
Какво
е по-важно за теб днес – да бъдеш харесвана от много хора или истински разбрана
от малко хора?
Истински разбрана. Да бъдеш харесван понякога е свързано с образа, който хората имат за теб, докато да бъдеш разбран изисква някой да прояви интерес към човека зад този образ. В професията ми е естествено да искам музиката ми да достига до много хора, но в личния живот качеството на отношенията е много по-важно от броя им. Ценя хората, с които мога да бъда напълно себе си.
Когато
създаваш музика, доколко в нея има истински лични преживявания и доколко си
готова да разказваш истории, които не са непременно твои?
Музиката
ми е много тясно свързана с личния ми свят, но това не означава, че всяка песен
е автобиографична. Понякога използвам собствено преживяване, друг път ме
вдъхновява история на човек, разговор, книга или просто емоция, която съм
усетила. Любопитно ми е да влизам в различни човешки истории и да търся
истината в тях. В крайна сметка най-важното за мен е песента да носи автентична
емоция, независимо откъде е дошла.
Има
ли песен, която днес би изпяла по съвсем различен начин, защото вече разбираш
живота и емоцията зад нея по друг начин?
Да,
„И аз съм тук“, която написах, когато бях на 19 години. Много ми е любопитно
как с времето песен, създадена на тази възраст, може да продължи да звучи
толкова адекватно като тема. Тогава пишех много по-общо, не толкова за
конкретни ситуации или преживявания, което всъщност оставя голяма свобода за
интерпретация. В нея има едно търсене на себе си в неподредения свят, водено
буквално от импулса да откриеш мястото си в света и да заявиш присъствието си.
Мисля, че именно тази универсалност позволява на песента да продължава да
намира смисъл и в различни етапи от живота. Сега я пея от гледната точка на
един много по-осъзнат човек.
Кое
те вдъхновява в периодите, когато нямаш нова идея, когато всичко ти се струва
познато и сякаш си изчерпала творческата си енергия?
В
такива моменти много ми помага да изляза от обичайния си контекст. Пътуванията,
срещите с нови хора, книгите, киното, театърът и изобщо различните форми на
изкуство са огромен източник на вдъхновение. Понякога една съвсем обикновена
ситуация или разговор могат да отключат идея, която дълго време не си успявал
да намериш в студиото. За мен е важно да имам богат живот извън музиката,
защото именно той ми дава нови гледни точки и емоции, които после намират място
в нея.
Има
ли нещо, което все още не си посмяла да направиш в музиката, защото изисква да
излезеш от зоната си на комфорт?
Определено
има. Винаги съм усещала, че най-интересните неща се случват там, където не си
напълно сигурен какъв ще бъде резултатът. Искам да продължавам да
експериментирам със звука, с начина, по който разказвам истории, с различни
музикални жанрове и форми на сценично присъствие. Имам и желание да развивам
международната си работа, да се срещам с нови автори и продуценти и да създавам
музика в различна среда. Не мисля, че зоната на комфорт е място, в което трябва
да останеш твърде дълго.
Какво
би искала да бъде следващото голямо предизвикателство в живота ти –
професионално или лично?
Професионално
много бих искала музиката ми да достига до публика извън България. Да
продължавам да работя с интересни международни автори и продуценти, да изнасям
концерти на сцени, за които днес мечтая, и да създавам големи проекти, които
носят моя артистичен почерк. Лично имам огромно желание да продължавам да
пътувам и да откривам света. И разбира се, мечтая за семейство и за това да
бъда родител. Вярвам, че най-хубавото е да можеш да развиваш мечтите си в
различни посоки, без да се налага да избираш само една.
Ако
можеше да видиш себе си след десет години, какъв въпрос би искала да ѝ зададеш?
Бих
я попитала дали все още е любопитна, дали продължава да се вълнува от музиката
и дали не е изгубила смелостта да опитва нови неща. Бих искала да знам дали е
успяла да види всички места по света, за които мечтае, дали има хората, с които
иска да споделя живота си, и дали все още намира радост в малките неща. Надявам
се след десет години да съм човек, който продължава да се развива, но и умее да
се наслаждава на това, което вече има.
Има
ли мечта, която си отложила толкова дълго заради работата, че вече се питаш
дали няма да е време да ѝ дадеш шанс?
Пътуването
е една от мечтите, за които винаги ми се иска да намирам повече време. Има
толкова много места, които искам да видя, култури, които искам да опозная, и
преживявания, които не могат да бъдат заменени с нищо друго. Понякога работата
естествено измества личните планове, но се старая да не забравям, че животът не
се случва само между концертите, студиото и следващия проект. Искам да имам
време за него.
Кой
човек би искала да прегърнеш днес и да му кажеш, че присъствието му в живота ти
е променило нещо важно?
Мисля,
че има няколко човека, на които бих искала да кажа това, не всички са на този
свят вече. Хора, които са били до мен в моменти, когато съм имала нужда от
подкрепа, които са ми давали увереност, когато самата аз съм се съмнявала в
себе си, или просто са присъствали в живота ми по начин, който е оставил следа.
Понякога приемаме близките си за даденост и забравяме колко много означава
самото им присъствие. А всъщност именно тези отношения са едно от най-ценните
неща, които имаме.
Ако
можеше да се върнеш при 18-годишната Михаела, какво би ѝ казала за любовта,
успеха и хората, на които не трябва да позволява да определят стойността ѝ?
Бих
ѝ казала да не бърза толкова да пораства и да не приема всяка грешка като
катастрофа. Да не се страхува от чуждото мнение и да не позволява на успехите
или неуспехите да определят отношението ѝ към самата себе си. За любовта бих ѝ
казала да не забравя стойността си, докато се опитва да бъде добра за някого. И
най-вече да запази любопитството си, чувството си за хумор и смелостта да
опитва. Няма нужда да знаеш всичко предварително, за да направиш първата
крачка.
Какво
би искала хората да усещат, когато слушат твоя музика – не просто да харесват
песните ти, а да си тръгват с някакво чувство или мисъл?
Бих
искала музиката ми да дава свобода на хората да чувстват и да интерпретират по
свой начин. Да откриват в песните нещо, което се отнася до собствения им живот,
дори когато историята не е тяхна. Ако една песен успее да даде смелост, да
утеши, да накара някого да се усмихне, да се разплаче или просто да почувства,
че не е сам, за мен това е огромна стойност. Много обичам мисълта, че музиката
може да бъде част от нечий личен спомен или важен момент.
Когато
един ден направиш равносметка на живота си, кое би било по-важно за теб – колко
хора са те аплодирали или колко пъти си била истински щастлива?
Истинското щастие, без съмнение. Аплодисментите са прекрасна част от професията ми и съм благодарна за всеки човек, който е избрал да бъде част от музикалния ми свят. Но в крайна сметка те са момент. Щастието е много по-голямо от сцената и професионалните успехи. То е в отношенията с хората, в свободата да бъдеш себе си, в преживяванията, които те променят, и в спокойствието да знаеш, че живееш живот, който има смисъл за теб. Надявам се, когато направя тази равносметка, да имам много повече спомени за щастие, отколкото за аплодисменти.
